Абрахам Мерит - Гори, вещице, гори!

— Заведи ме тогава при нея.

Влязохме в стаята, където бях видял жената с ридаещото дете. По моя преценка тя не беше на повече от двадесет и седем — двадесет и осем години и при нормални обстоятелства би изглеждала необикновено привлекателна. Но сега лицето й беше подпухнало и бледо, а в очите й имаше страх и ужас, почти граничещи с лудостта. Тя се втренчи в мен с празен поглед. Търкаше устните си с пръст, а очите й издаваха, че в главата й нямаше нищо друго, освен безумна мъка. Детето, момиченце на четири години, не преставаше да плаче. Маккан раздруса жената за рамото и каза властно, но същевременно със съчувствие:

— Моли, съвземи се! Ето го доктора.

Жената изведнъж осъзна присъствието ми. Гледа ме няколко мъчително дълги секунди и след това каза не толкова въпросително, колкото почти без надежда:

— Той… е мъртъв, нали? — Прочете отговора върху лицето ми и извика: — О, Джони! Моят Джони! Мъртъв! — Прегърна детето и зашепна унесено: — Нашият Джони замина, миличко. Тати трябваше да замине. Не плачи, миличко, скоро ще го видим отново!

Бих предпочел да рухне и да се разридае, но дълбокият страх, който не напускаше погледа й, беше твърде силен и блокираше нормалните отдушници на мъката. Разбрах, че съзнанието й не ще може още дълго да издържи на това напрежение и просъсках:

— Маккан, направи нещо, което да я предизвика. Ядосай я силно или я разреви. Няма значение кое от двете.

Той кимна. Грабна детето от ръцете й и го скри зад гърба си. Наведе се, като почти допря лицето си до нейното и изръмжа грубо:

— Моли, я си признай! Защо уби Джон?

Жената застина за миг, без да проумее въпроса. След това се разтрепери. Страхът изчезна от очите й и се смени с яростен гняв. Тя се нахвърли с юмруци върху Маккан, но той я хвана за китките. Детето писна.

Тялото на жената омекна, ръцете й се отпуснаха. Тя се строполи на пода. Главата й клюмна на свитите колене. И сълзите й рукнаха. Маккан понечи да я вдигне и да я прегърне, но аз го спрях:

— Остави я да се наплаче. Така е най-добре за нея в момента.

След известно време тя повдигна очи към Маккан и попита с треперлив глас:

— Дан, нали не го мислиш наистина?

— Не, Моли, знам, че не си го направила ти — отговори той. — Но сега трябва да поговориш с доктора. Чака ни много работа.

Поуспокоена, тя се обърна към мен.

— Докторе, искате ли да ме разпитате? Или просто трябва да ви разправя всичко, което се случи?

— Разкажи му го, както го разказа на мен — обади се Маккан. — Започни с куклата.

— Точно така — казах аз. — Ако имам някакви въпроси, ще ти ги задам, когато свършиш.

— Вчера следобед Дан, Дан Маккан; дойде и ме взе да ме повози с колата — започна тя. — Обикновено Джон не се прибира… не се прибираше вкъщи до шест часа. Но вчера се беше върнал по-рано, около три. Той харесва… харесваше Дан и ме подкани да отида с него. Прибрах се привечер от разходката. „Моли, докато беше навън, пристигна подарък за детето — каза ми той. — Още една кукла. Обзалагам се, че я е изпратил Том.“ Том е брат ми. На масата лежеше голяма кутия и аз вдигнах капака й. Вътре имаше една кукла, която страшно приличаше на жива. Истинско произведение на изкуството. Малка женска кукла. Представляваше десет-дванадесетгодишно момиченце, облечено като ученичка, с учебниците и тетрадките й, поставени в превързана с ремък и преметната през рамото чанта — беше висока само тридесет сантиметра, но бе направо съвършена. С такова мило лице — като на малък ангел!

„Беше адресирана на твое име, Моли — каза ми Джон, — но аз помислих, че са цветя и отворих пакета. Още малко и ще проговори, нали? Обзалагам се, че точно това наричат «кукла-портрет». Някое хлапе е позирало за нея, личи си.“

Бях убедена, че я е изпратил Том, защото по-рано той беше подарил една кукла на малката. Една моя приятелка… тя почина… й донесе кукла от същия магазин и ми каза, че жената, която изработва куклите, я помолила да й позира. И като съобразих всичко това, реших, че е идвал Том и е донесъл нова кукла за дъщеря ми. Попитах Джон: „Нямаше ли вътре бележка, картичка или нещо друго?“ Той отговори: „Не… а, да, имаше една странна дреболия. Къде ли дяна? Сигурно съм я пъхнал в джоба си.“ Порови из дрехите си и извади една връв с възли, изплетена от коса. Аз казах: „Интересно какво ли си е наумил Том с това?“ Джон я прибра обратно в джоба си и повече не се сетих за нея.

Малката Моли спеше. Нагласихме куклата до нея, за да я види, щом се събуди, и когато това стана, тя наистина изпадна във възторг. Вечеряхме, Моли се заигра с куклата и като я слагах в кошчето, се разплака и не искаше да я остави. Затова й позволихме да спи с куклата. Играхме на карти до единадесет и след това се приготвихме за лягане.