Абрахам Мерит - Гори, вещице, гори!

Те се спогледаха смаяно.

— Ами щом казваше, докторе… — започна несмело Бил.

— Това не е молба, а заповед. Не се колебайте да я изпълните. И да проявите грубост към мен, няма да ви обвиня после за нея.

— Бил, докторът знае какво говори — обади се Джак.

— Тогава окей — съгласи се Бил.

Загасих всички лампи освен тази на сестринската маса. Изтегнах се на стола и нагласих лампата така, че лицето ми да е добре осветено. Малкото бяло сестринско боне, което бях намерил на пода, ме бе притеснило не на шега. Извадих го от джоба си и го прибрах в едно чекмедже. Джак зае позиция до главата на Рикори. Бил дръпна един стол и седна срещу мен. Аз бръкнах в джоба си, стиснах връвта с възлите, затворих очи, освободих съзнанието си от всякакви мисли и се отпуснах. Бях решил поне временно да се откажа от концепцията, че заобикалящият ме свят се гради на здравия разум и да дам пълна възможност на мадам Мандилип да действа.

Дочух как далечен стенен часовник удари един часа. И заспах.

Някъде бушуваше силен вятър. Вихърът се стовари върху мен. Грабна ме и ме понесе. Чувствах, че нямам тяло или каквато и да било друга конкретна физическа форма. Но пак си бях аз. Безформено създание, носещо се с ураганния вятър. Той ме отнесе безкрайно далеч. Бях без тяло и съзнавах, че съм неосезаем, но въпреки това ме изпълваше неземна жизнена енергия. Носех се във вихъра с нечовешко ликуване, додето не ме запрати в някакво необозримо пространство…

Изглежда се събудих, но пулсирането на странната жизненост продължаваше да напира в мен. А! Ето това, което трябва да унищожа… там на леглото… трябва да го убия, за да не спре този порив на могъщество и ликуване вътре в мен… трябва да убия, за да ме понесе отново мощният вятър и да ме изпълни с виталната си сила… само че внимателно… внимателно… ето — ето, точно в гърлото под ухото, където пулсира вената… точно там трябва да го пронижа… и след това отново се понасям с вятъра… какво ме задържа?… точно така, осторожно… „Ще му премеря температурата“… А сега — бърз скок и го забивам в гърлото, където пулсира вената… „Не с това, недей!“… Кой се обади?… Нещо ме задържа и не ме пуска… ярост, изчерпваща и безмилостна… тъмнината и мощният вятър отлитат надалече…

Чух някой да казва:

— Плесни го още веднъж, Бил, но не толкова силно. Той вече идва на себе си.

Усетих как шамарът опари лицето ми. Трепкащата мъгла пред очите ми се разсея. Стоях по средата между сестринската маса и леглото на Рикори. Джак държеше ръцете ми до бедрата. Дланта на Бил още беше вдигната. Моята десница здраво стискаше някакъв предмет. Погледнах надолу. Беше голям скалпел с острие като бръснач!

Изтървах го и изрекох тихо:

— Всичко е наред, можеш да ме пуснеш.

Бил не реагира. Другарят му не отпусна хватката си. Завъртях глава и видях, че лицата им са бели като корабни платна.

— Случи се точно това, което очаквах — казах аз. — Ето защо ви дадох тези инструкции. Но вече всичко свърши. Ако искате, можете да ме държите на мушка с пистолетите си.

Джак освободи ръцете ми. Аз шеговито пипнах бузата си и казах беззлобно:

— Сигурно здравата си ме цапардосал, Бил.

— Само не се гледайте в огледалото, докторе — отвърна той. — Няма да се познаете.

Кимнах, тъй като вече бях осъзнал напълно демоничната сила на одевешната си ярост, и попитах:

— Как постъпих, Бил?

— Събудихте се и се втренчихте в шефа, в продължение на цяла минута. После извадихте нещо от онова чекмедже и станахте. Казахте, че ще му премерите температурата. Вече бяхте изминали половината разстояние до него, когато осъзнахме какво държите. Креснах: „Не с това, недей!“ Джак ви сграбчи и тогава вие… се разбесняхте. Наложи се да ви халосам. Ами… това е.

Кимнах отново. Извадих от джоба си връвта с възлите, изплетена от белезникава женска коса. Провесих я над една чиния и драснах клечка кибрит. Тя започна да пламти и да се гърчи като змия. Сложните възли сами се развързваха, щом огнените езици ги докоснеха. Пуснах и последния сантиметър от нея в чинията и го съзерцавах, докато не се превърна на пепел.

— Мисля, че тази вечер няма да имаме повече неприятности — казах аз. — Но вие все пак бъдете също така бдителни, както и досега.

Отпуснах се на стола и притворих очи…

Е, да, Брейл не ми показа душа, но… аз повярвах в мадам Мандилип.

През остатъка от нощта спах дълбоко и без никакви сънища. Събудих се както обикновено в седем часа. Пазачите бяха на поста си. Попитах ги дали има някакви вести от Маккан, но те отговориха отрицателно. Малко се позачудих, но не ми се видя чак толкова необичайно. Скоро щеше да дойде смяната им и аз ги предупредих да не разказват на никого, освен на Маккан, за станалото през нощта, като изтъкнах, че едва ли някой ще повярва на думите им, ако се разприказват. Те искрено ме увериха, че ще си мълчат. Казах им, че искам отсега нататък охраната да стои в стаята, а не пред вратата.