Абрахам Мерит - Гори, вещице, гори!

— Дори ако паднем там — казах аз и се усмихнах.

— Дори ако трябва да паднем — повтори той, но не се усмихна.

Брейл си отиде, а аз дълго седях и разсъждавах трескаво. После, твърдо решен да се отърва от мислите си, се помъчих да чета. Бях прекалено неспокоен и скоро се отказах. Моят кабинет, също като стаята на Рикори, има изглед към вътрешната градина. Приближих се до прозореца и разсеяно се загледах навън. Осезателно ме обхвана усещането, че стоя пред непозната врата, която трябва да отворя, защото това е жизненоважно. Обърнах гръб на прозореца и с изненада установих, че наближава десет часът. Намалих лампата и се изтегнах на удобната кушетка. Заспах почти моментално.

Събудих се стреснато, като че ли някой беше изкрещял в ухото ми. Седнах и се ослушах. Обгръщаше ме плътна тишина. И изведнъж осъзнах, че това е някаква гъста, непозната и гнетяща тишина. Тежка, мъртвешка тишина, която изпълваше кабинета ми и през която не можеше да проникне никакъв звук отвън. Скочих и запалих всички лампи. Тишината отстъпи, сякаш се изля от стаята като нещо осезаемо. Но бавно. Вече чувах нервното тиктакане на часовника — като че ли току-що от него бе свалено някакво покритие, което го бе заглушавало досега. Разтърсих нетърпеливо глава, отидох до прозореца и вдъхнах хладния нощен въздух. Наведох се, за да видя прозореца на Рикори и опрях дланта си на стъблото на лозницата. Усетих как то леко потреперваше, като че ли някой го раздрусваше — или като че ли някакво малко животно се изкачваше по него…

Затъмненият прозорец на стаята на Рикори се превърна в ярък светещ квадрат. Зад гърба ми се разнесе пронизителният звън на алармата в частната ми клиника, което означаваше, че трябва незабавно да ида там. Изхвърчах от кабинета и хукнах нагоре по стълбите.

Влетях в коридора и видях, че пазачите не са пред вратата. Тя зееше широко отворена. Спрях се вцепенен и изумен на прага…

Единият пазач се беше свил при прозореца с автоматичен пистолет в ръка. Другият беше коленичил до нечие тяло на пода и се целеше в мен. Сестрата седеше до масата, с глава, клюмнала на гърдите — в безсъзнание или заспала. Леглото беше празно. Тялото на пода принадлежеше на Рикори!

Пазачът свали пистолета си. Аз клекнах до Рикори. Той лежеше по корем, изтеглен на един-два метра настрани от леглото. Преобърнах го. По лицето му беше плъзнал бледият отпечатък на смъртта, но сърцето му биеше.

— Помогнете ми да го сложим на леглото — наредих на единия пазач. — И затворете вратата.

Той мълчаливо се подчини. Другият попита с ъгълчето на устата си, без изобщо да изпуска от наблюдение прозореца:

— Шефът мъртъв ли е?

— Не съвсем — отговорих аз, после изругах, нещо, което рядко ми се случва. — Що за скапана охрана сте вие, по дяволите!

Мъжът, който беше затворил вратата, се изкикоти мрачно.

— Само да знаете още за колко работи има да питате, докторе!

Хвърлих поглед към сестрата. Тя продължаваше да седи в отпуснатата поза на изпаднала в безсъзнание или дълбок сън. Смъкнах пижамата на Рикори и огледах цялото му тяло. По него нямаше никакви следи. Поръчах да донесат адреналин, поставих му инжекция и се прехвърлих на сестрата. Разтресох я. Тя не се събуди. Повдигнах клепачите й. Зениците й бяха свити. Поднесох светлина към тях, но те не реагираха. Пулсът и дишането й бяха забавени, но в границите на нормалното. Оставих я така и се обърнах към пазачите.

— Какво се случи?

Те се спогледаха притеснено. Онзи при прозореца махна подканящо с ръка към другия, който започна да обяснява:

— Стояхме в коридора. И изведнъж къщата стана дяволски тиха. Казвам на Джак: „Сякаш й поставиха заглушител.“ И изведнъж чухме как нещо изтрополи тук вътре. Като че ли човешко тяло тупна на пода. Треснахме вратата и видяхме шефа проснат долу. А сестрата спи, както я заварихте и вие. Включихме алармената сигнализация и зачакахме някой да се появи. Това е всичко, нали, Джак?

— Ами да — отговори безизразно мъжът при прозореца. — Да, мисля, че това е всичко.

Изгледах го недоверчиво.

— Мислиш, така ли? Какво имаш предвид като казваш „мисля“?

Те отново се спогледаха.

— Бил, я по-добре изплюй камъчето — рече онзи при прозореца.

— По дяволите, той няма да повярва — поколеба се другият.

— Никой няма да повярва. Както и да е, кажи му истината.

— Когато се втурнахме вътре, видяхме нещо подобно на двойка биещи се котки ей там, при прозореца — почна Бил. — Шефът се търкаляше на пода. Извадихме пистолетите, но се поколебахме да стреляме, нали ни казахте, че не бива да вдигаме шум. И тогава чухме някакъв странен звук, който долетя отвън, като че ли някой засвири на флейта. Двете същества се пуснаха, прескочиха перваза и изчезнаха. Ние се хвърлихме към прозореца, ала не видяхме нищо повече.