Абрахам Мерит - Гори, вещице, гори!

— Не. Ако приемем, че тя е емоционално нестабилна, преживяният шок би могъл да създаде у нея подсъзнателна бариера, която да потисне желанието й. Хората от този тип не обичат да се връщат на сцената на неприятното изживяване, освен ако не са мазохисти.

— Направи ли ви впечатление забележката й, че след изгарянето жената не я е изпратила до вратата? И че за първи път е пропуснала да го направи?

— Не особено. Защо?

— Ще ви кажа. Щом използването на мехлема е било последното действие, след което смъртта става неизбежна, за мадам Мандилип би било голямо неудобство, ако жертвата й продължи да влиза и излиза от нейния магазин през периода, в който трябва да умре от отровата. Гибелта би могла да настигне някой от клиентите й в лавката за кукли и това да доведе до опасно разследване. Ето защо, най-умно би било да застави нищо неподозиращата жертва да охладнее към нейната особа — даже да почувства отвращение или направо да я забрави. Това лесно се постига чрез постхипнотично внушение. А мадам Мандилип е имала всички възможности да го приложи. Това не обяснява ли нежеланието на Хариет също така логично, както въображението й… или повишената й емоционалност?

— Да, така е — признах аз.

— Значи намерихме обяснение защо тази жена не е изпратила Хариет до вратата — продължи той. — Нейният пъклен план е успял. Тя е постигнала своето. Всякакъв по-нататъшен контакт с Хариет е излишен. Тя я пуска да си върви, без да я придружи. Важна финална символика! — Той млъкна и се замисли, после добави: — Не е била нужна нова среща с Хариет. До след смъртта й!

Аз изтръпнах.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма значение — отговори той.

Отиде при изгорялото петно на пода и взе опърлените от топлината кристали. Бяха почти два пъти по-големи от костилка на маслина и имаха неопределен химически състав. Върна се до масата и се загледа в гротескната фигура на скелета.

— Интересно защо не се е стопил? — попита той и посегна да го вдигне. Скелетът не помръдна, сякаш бе залепнал за плота на масата, и тогава Брейл се принуди да го дръпне силно. Раздаде се остър метален звук. Брейл изненадано изруга и го пусна. Скелетът падна на пода, изви се, телта, от която беше направен, се размота като пружина.

Плъзна се по пода подобно на змия, сгърчи се и сетне замря.

Погледнахме към масата.

Лепкавото восъчно вещество, чиито очертания напомняха обезглавеното тяло на куклата, беше изчезнало. На негово място бе останал само тънък слой фин сив прах, който за миг се завъртя, премина в някаква невъобразима вихрушка — и също изчезна.

— Тя знае как да се отърве от уликите! — засмя се Брейл, но в гласа му нямаше нищо весело.

Не му възразих. Същата мисъл се беше зародила у мен по отношение на Маккан, когато изчезна кукленската глава. Само че Маккан не можеше да бъде заподозрян за това, което се бе случило току-що. За да избегнем по-нататъшното безплодно обсъждане на въпроса, отидохме в клиничното отделение да видим Рикори.

Пред вратата стояха двама нови пазачи. Изопнаха се и ни поздравиха учтиво. Действието на успокоителното беше преминало и Рикори спеше. Дишаше без затруднения и спокойно, потънал в дълбок, оздравителен сън.

Стаята му беше тиха, разположена в задната част на сградата и под нея имаше вътрешна, затворена отвсякъде градина. Всъщност и двете ми къщи са старинни, построени в един по-мирен Ню Йорк; и по двете се катери дива пълзяща лоза — по фасадата и на гърба им. Дадох знак на сестрата да запази мълчание и нагласих лампата така, че да осветява Рикори съвсем слабо. На излизане предупредих и пазачите, че бързото възстановяване на шефа им зависи много от тишината.

Минаваше шест. Поканих Брейл да остане за вечеря и го помолих после да наобиколи пациентите ми в болницата и да ми се обади, ако сметне, че има защо. Исках да остана вкъщи и да изчакам събуждането на Рикори, в случай, че то настъпеше.

Почти бяхме привършили с вечерята, когато иззвъня телефонът. Брейл вдигна слушалката.

— Маккан — осведоми ме той и аз отидох при апарата.

— Здравей, Маккан. Доктор Лоуел е на телефона.

— Как е шефът?

— По-добре. Очаквам да се събуди всеки момент и да проговори — отвърнах аз и се заслушах внимателно за евентуалната реакция на тази новина.

— Това е страхотно, докторе! — не открих в тона му нищо друго, освен изключителна радост. — Чуйте, докторе, видях се с Моли и имам новини. Веднага щом си тръгнах от вас, се отбих при нея. Там беше и Гилмор, съпругът й, и това ме улесни. Казах, че съм дошъл да поканя Моли да се повози с колата. Тя се почувства поласкана и оставихме Гилмор с детето…