Абрахам Мерит - Гори, вещице, гори!

ЧЕТИРИНАДЕСЕТИ НОЕМВРИ. Ех, да не бях ходила никога при мадам Мандилип и да не си бях изгаряла крака! Трудно ми е да изразя с думи причината за съжалението си. Но наистина ми се иска да не я бях посещавала. Днес следобед й занесох сестринската си униформа. Тя бързо уши нейно малко копие. Беше весела и ми пя някакви шантави песни. Не можех да разбера думите им. Попитах я на какъв език са, а тя се засмя и каза: „Езикът на хората, които надничаха от картините в книгата, за да те видят, мила моя.“ Интересно как е разбрала, че съм мислила за скритите в картините хора? Наистинастрашно ми се иска никога да не бях идвала тук. Тя запари чай, след което наля и на двете ни. И точно когато ми подаваше моята чаша, лакътят й закачи чайника, той се катурна и врелият чай се изля върху десния ми крак. Ужасно ме заболя. Тя събу обувката ми и намаза изгореното място с някакъв мехлем. Увери ме, че щял да премахне болката и раната веднага щяла да зарасне. Болката наистина престана и когато се прибрах вкъщи, направо не повярвах на очите си. На Джоб също не й се вярваше, че действително е имало изгорено. Мадам Мандилип много се обезпокои от случилото се. Поне така изглеждаше. Чудя се защо не ме изпрати до изхода, както правеше обикновено. Но така или иначе тя остана в стаята. Когато отворих вратата, която водеше към магазина, бледоликата Лашна стоеше току до нея. Погледна бинтования ми крак и аз й казах, че съм се изгорила и мадам Мандилип го е превързала. Тя дори не изрази съчувствие. Минавайки покрай нея и казах: „Довиждане.“ Очите й се напълниха със сълзи, тя ме погледна някак особено, поклати глава и рече: „Au revoir!“ На вратата пак се обърнах към нея и видях, че по бузите й се стичаха сълзи. Защо ли плачеше? („Никога вече няма да дойда при мадам Мандилип“!!!)

ПЕТНАДЕСЕТИ НОЕМВРИ. Кракът ми оздравя съвсем. Не изпитвам и най-малкото желание да ходя пак при мадам Мандилип. Повече няма да стъпя там. Ех, да можех да унищожа куклата, която тя ми даде за Ди! Но това ще наскърби детето.

ДВАДЕСЕТИ НОЕМВРИ. Почвам да забравям всичко, свързано с мадам Мандилип. Сещам се за нея единствено заради куклата на Ди. Толкова съм радостна! Толкова съм радостна, че ми се иска да танцувам и да пея! Никога вече няма да я видя!

О, мили Боже, как ми се иска никога да не бях я срещала! И продължавам да не зная защо.

Това бе последното споменаване на мадам Мандилип в дневника. Сестра Уолтърс умря през нощта срещу 25 ноември.

Брейл внимателно ме наблюдаваше. Издържах на настойчивия му въпросителен поглед и прикрих смущението, което дневникът бе предизвикал у мен.

— Никога не съм предполагал, че Уолтърс е имала толкова развито въображение — рекох аз.

Той се изчерви и попита сърдито:

— Смятате, че е фантазирала ли?

— „Фантазирала“ не е най-точната дума. Бих казал по-скоро, че е пречупила цяла една поредица от събития през призмата на богатото си въображение.

— Нима не съзнавате, че това, което е описала, има автентичен характер, макар по всяка вероятност да е резултат от нечие изключително силно хипнотично въздействие? — изумено възкликна той.

— Вярно е, наистина допуснах тази възможност — отговорих дебелашки. — Но не намирам достатъчно доказателства в нейна подкрепа. Става ми съвсем ясно обаче, че Уолтърс далеч не е била толкова уравновесена личност, за каквато я мислех. Дневникът съдържа данни за наличието на емоционалност, която ме изненадва. Най-малко при едно от посещенията си при тази мадам Мандилип тя е била прекалено развълнувана и в състояние на психическа нестабилност. Имам предвид изключително недискретното обсъждане от нейна страна на случая Питърс с тази госпожа, след като аз изрично предупредих — сещате се за това, нали — този случай да не се дискутира пред никого.

— Много добре си спомням — каза той, — че когато стигнах до тази част от дневника, вече не изпитвах никакво съмнение, че е била приложена хипноза. Но няма значение, продължавайте.

— Когато има две възможни обяснения за извършването на едно деяние, желателно е да се приеме по-логичното — казах аз с безизразен тон. — Преценете фактите, Брейл. Уолтърс сама подчертава необичайното поведение и предупрежденията на момичето. Твърди, че то е невротично. Явно Уолтърс е била притеснена от подмятанията и двусмислените намеци на момичето. После бива привлечена от куклите и влиза, за да узнае цената им, както би постъпил всеки друг на нейно място. Тя не действа по принуда. Запознава се с една жена, чиито физически данни и артистичен чар стимулират въображението й — и възбуждат емоционалността й. Доверява й се. Тази жена, вероятно също емоционална по природа, я харесва и й подарява кукла. Жената е човек на изкуството и вижда в Уолтърс привлекателен модел. Кани я да й позира, което само по себе си все още не е принудителен акт, а естествена молба — и Уолтърс наистина й позира. Подобно на всички скулптори, жената си има своя техника, която включва направата на скелети за опора на куклите й. Съвсем уместен и доста находчив похват. Видът на скелета внушава на Уолтърс представата за смърт, а това внушение извиква в съзнанието й образа на Питърс, залегнал болезнено във въображението й. За момент я обхваща истерия — още едно доказателство за лабилното психическо състояние, в което се намира. После пие чай с майсторката на кукли и случайно се попарва с него. Това естествено предизвиква загрижеността на домакинята и тя обработва раната с някакъв мехлем, убедена в неговата ефикасност. И това е всичко. Къде в тази последователност от абсолютно банални събития има данни, че Уолтърс е била хипнотизирана? Най-сетне, ако приемем, че е била хипнотизирана, какви са били мотивите за това?