Абрахам Мерит - Гори, вещице, гори!

И тогава започна странната случка с огледалото. Беше кръгло и аз все гледах в него, защото ми се струваше, че е като половинка от огромна капка бистра вода. Рамката му беше от кафяво дърво с изящна резба и от време на време тя се отразяваше в огледалото, като че ли танцуваше в него, също като растенията край брега на някое езерце в гората, когато ветрецът ги раздвижи. През цялото време ми се искаше да се видя и изведнъж желанието ми стана неудържимо. Отидох пред огледалото. Стаята се отразяваше изцяло в него, сякаш надничах през прозореца на друга такава стая. И тогава образът се разлюля и отразената стая се потопи в мъгла, макар че моето отражение остана кристално ясно. И ето че видях как започнах да се смалявам все повече и повече, докато не станах колкото кукла. Наведох напред лицето си и миниатюрното лице отсреща се приближи към мен. Поклатих глава и се усмихнах — и то направи същото. Беше моето отражение — но толкова дребно! И изведнъж се уплаших и стиснах очи. Когато се взрях отново в огледалото, всичко си беше на мястото, както преди.

Погледнах часовника си и с ужас установих колко дълго се бях застояла. Надигнах се да си вървя, паниката в сърцето ми още не беше отшумяла. „Заповядай утре пак, мила моя — каза ми тя. — Ще ти приготвя куклата.“ Благодарих й и я уверих, че ще дойда. Тя ме придружи до вратата на магазина. Когато минах покрай момичето, то не ме погледна.

Жената се казва мадам Мандилип. Няма да отида при нея нито утре, нито когато и да било. Тя ме очарова, но същевременно ме плаши. Не ми хареса чувството, което изпитах пред кръглото огледало. Защо, когато видях в него отражението на цялата стая, не забелязах там и нейното отражение? Нямаше го! И макар че стаята беше осветена, не си спомням да съм видяла в нея прозорци или лампи. А и това момиче! И все пак — Ди толкова би се зарадвала на куклата!

СЕДМИ НОЕМВРИ. Удивително е, че с такова усилие удържам на решението си да не посещавам повече мадам Мандилип. Толкова съм неспокойна! Снощи сънувах ужасяващ сън. Отново бях в онази стая. Виждах я отчетливо. И изведнъж осъзнах, че я гледам, отвън. И че се намирам вътре в огледалото. Знаех, че съм малка. Като кукла. Уплаших се, заудрях по огледалото и запърхах като нощна пеперуда, блъскаща се в стъклото на прозорец. И тогава към мен се протегнаха две красиви и дълги бели ръце. Те отвориха огледалото и ме сграбчиха, а аз се борех, за да се отскубна. Събудих се и сърцето ми биеше така силно, че направо щях да се задуша. Ди каза, че съм викала: „Не! Не! Не искам! Не, не искам!“ Тя хвърлила възглавницата си по мен и това ме събудило.

Днес си тръгнах от болницата в четири часа с намерението веднага да се прибера вкъщи. Бях потънала дълбоко в мислите си и когато се опомних, установих, че съм се озовала в станцията на метрото и се качвам на влака за Боулинг Грийн. А той щеше да ме откара в Батъри. Предполагам, че от разсеяност съм се запътила машинално към магазина на мадам Мандилип. Това така ме стресна, че почти изтичах от станцията и хукнах по улицата. Май че в последно време се държа много необмислено. Винаги съм се гордяла със здравия си разум. Трябва да се консултирам с доктор Брейл, за да разбера дали не развивам някаква невроза. От друга страна, не съществува сериозна причина, поради която да не ходя при Мадам Мандилип. Тя наистина е много интересна жена и при това ми подсказа, че ме харесва. Толкова любезно ми предложи онази разкошна кукла. Сигурно ще ме сметне за неблагодарна и проста. А куклата непременно би се понравила на Ди. Когато си спомня как се уплаших от огледалото, ми се струва, че почвам да се вдетинявам като Алиса в Страната на чудесата — или по-скоро в Огледалния свят. Огледалата, както и другите отразяващи повърхности, понякога изкривяват действителността и ти показват какво ли не. Вероятно топлината и благоуханието също са допринесли за халюцинациите ми. Не съм съвсем сигурна дали отражението на мадам Мандилип отсъстваше. Нали бях прекалено заета със собственото си отражение. Абсурдно е да бягаш и да се криеш като дете от разни магьосници. А аз правя точно това. Ех, само да не беше онова момиче — ама тя наистина е психарка! Искам да отида и просто не знам защо се колебая.

ДЕСЕТИ НОЕМВРИ. Е, радвам се, че я посетих и се отървах от натрапчивите си мисли. Мадам Мандилип е великолепна. Разбира се, в нея има някои странности, но то е, защо то тя е толкова различна от всички останали! Когато попаднеш в нейната стая, животът ти изглежда съвсем друг. А когато я напускаш, все едно че излизаш от някакъв омагьосан замък и се връщаш в най-прозаичния от световете. Вчера, когато реших да отида при нея направо от болницата, сякаш камък падна от сърцето ми. Отдавна не съм била толкова весела и щастлива. Когато влязох в магазина, бледоликото момиче — името й е Лашна — се загледа в мен така, като че ли се канеше да се разплаче, и каза с много особен, приглушен глас: „Помни, че се опитах да те спася!“