Абрахам Мерит - Гори, вещице, гори!

И въпреки всичко трудно беше да се допусне, че Маккан е толкова добър актьор, толкова проницателен майстор в изплитането на интриги. Да, но той просто може да е следвал инструкциите на друг ум, способен на такива тънкости. Искаше ми се да му имам доверие. Надявах се, че ще издържи успешно изпитанието. От цялата си душа се надявах.

Тестът ми обаче се провали. Рикори беше буден и в пълно в съзнание, а умът му вероятно беше нащрек и трезв както никога досега. Само че не можеше да комуникира с никого. Умът му беше освободен, но не и тялото му. Парализата го бе сковала и препятстваше всякакви движения на мускулите, освен най-дълбоките подсъзнателни рефлекси. Очите му ме погледнаха, грейнали и интелигентни, но лицето му беше безизразно… Взираше се в Маккан със същия непроменящ се поглед…

— Може ли да чува? — прошепна Маккан.

— Мисля, че да, но не може да го потвърди.

Телохранителят коленичи до леглото, хвана ръката на Рикори и изрече отчетливо:

— Шефе, всичко е наред. Всички действаме по задачата.

Поведението му не издаваше чувство за вина — но нали аз вече му бях казал, че Рикори не може да говори? Обърнах се към Рикори:

— Вие бележите отличен напредък във възстановяването си. Бяхте претърпели силен шок, чиято причина ми е известна. Предпочитам даже ден-два да сте в такова състояние, отколкото да можете да се движите. Съществува напълно обоснована медицинска причина за това. Не се вълнувайте, не се дразнете, не мислете за неприятни неща. Нека умът ви да се отпусне. Ще ви бия лека успокоителна инжекция. Не се противете на действието й. Оставете се в прегръдките на съня.

Направих му инжекцията и наблюдавах с удовлетворение бързия й ефект. Това ме убеди, че бе чул думите ми.

Върнах се в кабинета заедно с Маккан. Никой не можеше да каже колко време щеше да остане Рикори в хватката на парализата. Възможно бе след час да се събуди напълно здрав, а можеше да продължи да лежи вцепенен дни наред. А на нас междувременно ни се налагаше да поработим доста. Първо, трябваше да се наблюдава много внимателно мястото, откъдето Рикори беше взел куклата; второ — да се съберат сведения за двете жени, които Маккан бе описал; и трето — искаше ми се да узная какво бе накарало Рикори да отиде там. Бях решил, поне засега, да приема за истина версията на телохранителя. Същевременно не биваше да му се доверявам повече от необходимото.

— Маккан — обърнах се към него аз, — уредил ли си непрекъснатото наблюдение на магазина за кукли, както се бяхме уговорили?

— И още как. Муха не може да влети или излети от него, без да бъде забелязана.

— Някакви съобщения досега?

— Момчетата ми обкръжили дупката към полунощ, фасадата била съвсем тъмна, но през щорите на прозореца отзад се процеждала светлинка. Към два часа момичето с бяло като рибешки корем лице се появило на улицата, промъкнало се крадешком и се шмугнало вътре. Момчетата отзад чули голяма караница, после светлината угаснала. Сутринта момичето отворило магазина, а след известно време се показала и вещицата. Следим ги неотлъчно, бъдете спокоен.

— Какво си научил за тях досега?

— Вещицата се нарича мадам Мандилип. Момичето й е племенница. Или поне така твърди. Пристигнали са преди около осем месеца. Никой не знае откъде са дошли. Редовно си плащат наема и всички сметки. Изглежда, че разполагат с много пари. С пазаруването се занимава племенницата. Старата никога не излиза навън. Водят затворен живот, не общуват с никого. Държат се настрана от всичките си съседи. Магьосницата има цяла тумба специални клиенти — много от тях са богати хора. По всичко личи, че тя върти два вида търговия — продава обикновени кукли и принадлежностите за тях, и специални кукли. Казват, че била голям майстор на играчки. Съседите никак не ги обичат. Някои подозират старата, че се занимава с наркотици. Това е всичко — поне засега.

Специални клиенти? Богати хора?

Богати като старата госпожица Бейли и банкера Маршал?

И обикновени кукли — за хора като акробата и зидаря. Но и тези кукли са могли да бъдат „специални“, макар че явно Маккан не знаеше нищо конкретно по този въпрос.

— Колкото до магазина — продължи той, — в задната част има две-три стаи. На горния етаж се намира складовото помещение. Вещицата и шантонерката са наели цялата сграда и обитават помещенията отзад.

— Браво! — поздравих го аз и сетне добавих неуверено: — Маккан, куклата напомни ли ти за някого?

Той ме изгледа изпитателно, присви очи и рече сухо: