Абрахам Мерит - Гори, вещице, гори!

— Докторе, имате голям късмет, че ви харесвам — продължи той. — Още по-голям късмет имате, че сте приятели с шефа. А най-големият ви късмет е, че сте единственият, който може да му помогне — ако изобщо вече може да му се помогне. Друго нямам какво да кажа.

— Маккан, моля ви, много ви моля, простете ми. Не за изказаните от мен съображения, а за това, че бях принуден да ги изрека. В края на краищата, съществува съмнение. И то логично обосновано съмнение. Не може да не признаете това. Значи по-добре е да го излея пред вас, отколкото да премълча.

— Че какъв би могъл да бъде моят мотив?

— Рикори има силни врагове. Има също и силни приятели. Колко удобно би било за враговете му да го унищожат, без изобщо да бъдат заподозрени в това, а един лекар с висока репутация и неоспорима честност да бъде подмамен да удостовери, че смъртта му е настъпила по естествен път… Маккан, това, че считам себе си за такъв лекар, е проява на професионална гордост, а не на личен егоцентризъм.

Той кимна. Чертите на лицето му се отпуснаха и възникналото напрежение се стопи.

— Не оспорвам честността ви, докторе. Нито убедителността на аргументите ви. Не разполагам с доказателства, които да ви предоставя, но съм ви признателен за високото мнение, което имате за моята интелигентност. Защото само изключителен ум би могъл да планира и изработи всичко по такъв заплетен начин. Историята ми напомня за онзи рисуван филм, в който имаше седемдесет и пет предмета, нагласени паянтово така, че в резултат на верижната реакция, породена от сгромолясването им, тухлата да падне на главата на героя точно в два часа, двадесет минути и шестнадесет секунди. Започвам да вярвам, че съм гениален!

Саркастичният му коментар ме накара да се намръщя, но не му отговорих.

Маккан вдигна куклата Питърс и се зае да я изучава, а аз се отправих към телефона, за да се осведомя за състоянието на Рикори. Спря ме възклицанието, изтръгнало се от устата на телохранителя. Той ме извика да ида при него, подаде ми куклата и ми посочи нагръдника под яката на палтенцето й. Опипах я. Пръстите ми докоснаха нещо, което приличаше на кръглата глава на голяма игла. Изтеглих като от кания на кинжал някакво метално острие, дълго над двадесет сантиметра. Беше по-тънко от игла за дамска шапка, твърдо и заострено на върха.

Веднага се досетих, че виждам оръжието, което бе пронизало сърцето на Рикори!

— Още една нелепа подигравка над здравия разум! — измърмори провлачено Маккан. — Може би аз съм я поставил там, а, докторе!

— Могъл си да го сториш, Маккан.

Той се изсмя. Аз съсредоточих вниманието си върху странното острие — защото това фактически представляваше едно фино острие. Изглеждаше изработено от стомана, макар че не бях сигурен дали беше използван точно този метал — не беше гъвкаво, а само твърдо. Малката топка на единия край беше с диаметър около сантиметър и половина и не приличаше на украшение, а на дръжка на кинжал. Под лупата по нея се виждаха малки вдлъбнатини… предназначени като че ли да осигурят по-доброто хващане… от малката ръка на кукла… Кукленски кинжал! По него имаше засъхнали петна.

Поклатих недоверчиво глава и оставих иглата настрана с твърдата решимост да изследвам петната по-късно. Бяха от кръв, знаех го, но исках да съм съвсем сигурен. Дори и да беше така, това само по себе си не потвърждаваше невероятното предположение, че именно кукленска ръка бе нанесла смъртно опасния удар.

Взех куклата Питърс и започнах да я проучвам сантиметър по сантиметър. Не можех да определя от какво беше направена. Не беше от дърво, като другата кукла. Материалът приличаше донякъде на сплав от смола и восък. Не ми беше известна такава смес. Съблякох дрехите на куклата. Неувредената й част беше анатомически перфектно издържана. Косата беше човешка, грижливо имплантирана в черепа. Очите бяха някакви сини кристали. Облеклото бе съшито също така безукорно, както и това на куклата на Даяна.

Видях, че поклащащият се крак не се крепеше на конец, а на тел. Очевидно куклата бе моделирана и оформена върху телена рамка. Отидох при шкафа с инструментите и подбрах една хирургическа ножовка.

— Един момент, докторе. — Маккан следеше всичките ми движения. — Смятате да разрежете това нещо на части, така ли?

Кимнах. Маккан бръкна в джоба си и извади тежък ловен нож. Преди да успея да го спра, отсече главата на куклата Питърс, която увисна на телта. Тогава той я хвана и я усука. Телта се скъса и той хвърли главата на масата, а тялото — на мен. Главата се търкулна и спря до връвта, която Маккан беше нарекъл „стълбата на вещицата“.