Абрахам Мерит - Гори, вещице, гори!

За миг главата като че ли се извъртя и ни погледна. Стори ми се, че очите й изригнаха червен пламък, а чертите на лицето се разкривиха и злокобното му изражение се усили — също както това се бе случило с лицето на Питърс в часа на неговата смърт… Овладях се бързо и дори се разсърдих на самия себе си… ами че това, естествено, беше обикновена светлинна измама… Обърнах се към Маккан и изругах.

— Защо го направи?

— Вие сте много по-ценен за шефа, отколкото аз — отвърна той загадъчно.

Разрязах мълчаливо обезглавеното тяло на куклата. Както и очаквах, то беше конструирано върху телена рамка. Когато срязах облицовъчния материал, установих, че рамката е измайсторена от една-единствена тел, или по-скоро единична метална нишка, моделирана умело, както и тялото на куклата, и тази тел беше огъната така, че очертаваше контурите на човешки скелет!

Е, разбира се, не го дублираше напълно, но все пак го имитираше с удивителна точност… липсваха всякакви съчленения… веществото, от което беше направена куклата, беше удивително еластично, а малките ръце — гъвкави… имах чувството, че извършвам дисекция на живо човешко същество, а не на кукла… Беше някак си… отвратително…

Хвърлих поглед към отсечената глава…

Маккан се беше наклонил над нея, втренчен в очите й. Само няколко сантиметра го разделяха от сините кристали. Ръцете му стискаха конвулсивно ръба на масата. Усетих напрежението в тях, като че ли правеше усилие да се отблъсне. Когато беше метнал главата на масата, тя се бе търколила и бе спряла до връвта с възлите — но сега тази връв се беше усукала около отсечения врат на куклата и висеше от челото й като змия!

Много добре видях как главата на Маккан се приближава… още по-близко… до другата, малката глава… като че ли привличана от нея… и че в малкото лице се трупа жива злоба… а лицето на Маккан се превърна в същинска маска на ужаса…

— Маккан! — извиках аз, хванах го под брадичката и отблъснах рязко главата му назад. В момента, в който го тласнах — готов съм да се закълна — очите на куклата се обърнаха към мен и устните й се сгърчиха.

Маккан се олюля. Взря се тъпо в мен за миг, после внезапно се опомни, грабна кукленската глава, запокити я на пода и я затъпка с токовете на обувките си, като че ли смазваше отровен паяк. Главата се превърна на безформена пихтия, всичката й прилика с човешкото вече беше премахната — но двата сини кристала продължаваха да проблясват, а връвта с възлите още бе усукана около нея.

— Боже Господи! Тя ме… тя ме теглеше към себе си…

Маккан с трепереща ръка запали цигара и метна настрана кибритената клечка. Тя падна върху това, което беше останало от кукленската глава.

Последва ослепително сияние, придружено от някакъв силен стон. През нас премина вълна от топлина. На мястото, където се въргаляше размазаната глава, върху лакирания паркет остана единствено разкривено петно от изгоряло. В него лежаха сините кристали, очите на куклата — потъмнели и без блясък. „Стълбата на вещицата“ сякаш се бе изпарила в небитието.

И цялото тяло на куклата беше изчезнало. Върху масата имаше локва гадна черна лепкава течност, от която стърчаха само ребрата на теления скелет!

Иззвъня телефонът и аз машинално вдигнах слушалката. Обаждаха се от частното ми клинично отделение.

— Да. Какво има?

— Докторе, господин Рикори току-що излезе от комата! В съзнание е!

Обърнах се към Маккан.

— Рикори е дошъл на себе си!

Той стисна тържествено раменете ми — после отстъпи крачка назад и по лицето му премина сянка на суеверие.

— Наистина ли? — прошепна Маккан. — Да! Той се е свестил, когато изгоряха възлите! Това го е освободило! Сега ние с вас трябва много да се пазим!

Заведох Маккан при леглото на Рикори. Очната ставка с шефа му беше изпитанието, което щеше да даде отговор на моите съмнения по отношение на неговата искреност в една или друга посока. Колкото и странни да бяха разигралите се събития, всяко от тях поотделно, както и всички заедно, биха могли да се окажат част от изкусно изпипан номер, погоден от Маккан. Отрязването на кукленската глава можеше да е драматичен жест, предназначен да впечатли въображението ми. Именно Маккан насочи вниманието ми към зловещата репутация на връвта със завързаните възли. Именно той беше човекът, който намери иглата за дамска шапка. Не би било трудно да се обясни привличането му от отсечената глава. А хвърлянето на кибритената клечка — не беше ли това точно премерен жест, предназначен да унищожи доказателството? Не можех да се доверя докрай на собствените си възприятия.