Абрахам Мерит - Гори, вещице, гори!

— Може би трябва да поговоря с лейтенанта? — предложих аз.

— И какво ще му кажеш? — отговори той и във възражението му имаше немалко логика. — Ако му кажеш, че пияницата е бил прав и че аз съм прав, и наистина съм видял куклата да тича, той какво ще си помисли? Че и ти си същата откачалка като мен. А ако намекнеш, че оня ден не съм бил с всичкия си, веднага ще ме изпратят в болница. Не, докторе. Много ти благодаря, но единственото, което мога да направя, е да си трая и да си пазя достойнството, а ако се опитат да ме подиграват, може да се наложи да им прасна няколко юмрука по физиономиите. Признателен съм ти все пак за отзивчивостта, с която ме изслуша. Донякъде ми олекна.

Шевлин стана от стола и изпусна тежка въздишка.

— А иначе какво мислиш? Имам предвид за това, което пияницата твърдеше, че му се е случило, и това, което аз видях впоследствие? — попита той малко боязливо.

— Нищо не мога да кажа за пияницата — отговорих предпазливо. — А колкото до вас… ами възможно е куклата да е лежала на улицата и точно когато е профучала колата, пътното платно да е било пресечено от котка или куче. Животното е избягало, но движенията му са привлекли вниманието ви върху куклата и вие сте помислили…

Той махна с ръка.

— Добре. Добре. Стига толкова. Оставям ти куклата вместо заплащане за диагнозата, докторе.

С достойнство, макар и във възбудено състояние, което издаваше засилената червенина на лицето му, Шевлин излезе с тежки стъпки от стаята. Маккан се тресеше от беззвучен кикот. Аз взех куклата и я сложих на масата. Загледах се в малкото й, тайнствено-злокобно личице — и никак не ми беше до смях.

Следвайки някакъв неясен вътрешен подтик, извадих куклата на Уолтърс от чекмеджето и я поставих до другата. Взех връвта със странните възли и седнах. Маккан стоеше до мен и наблюдаваше. Чух как подсвирна многозначително.

— Докторе, откъде имате това? — посочи той връвта.

Казах му и той отново подсвирна.

— Сигурен съм, че шефът изобщо не е знаел, че е у него. Интересно кой ли му я е пъхнал в джоба? Ами вещицата, разбира се. Но как?

— Какви ги говориш? — попитах аз.

— Хе, ами че това е „стълбата на вещицата“ — посочи той връвта. — Така я наричат из Мексико. Много лоша магия. Вещицата пуска „стълбата“ тайно в дрехата ти и по този начин получава власт над теб… — Той се приведе над нея. — Да, няма грешка, това е „стълбата на вещицата“ — девет възела, сплетени от женска коса… и в джоба на шефа!

Взираше се навъсено във връвта. Забелязах, че се пазеше да не я докосне.

— Вземи я и я разгледай по-внимателно, Маккан.

— А не! — Той се отдръпна. — Докторе, казах ти, че това е лоша магия.

Мъглата на суеверието, която ме обгръщаше все по-плътно, бе започнала да ме дразни, и сега вече наистина загубих търпение.

— Виж какво, Маккан — казах ядосано, — ти да не би да се опитваш, ако ми позволиш да използвам израза на Шевлин, да ме избудалкаш? Колкото пъти застанеш пред мен, ми подхвърляш някоя нелепа подигравка със здравия разум. Първо беше куклата в колата. После Шевлин. А сега ми пробутваш тая „стълба на вещицата“. Какво си си наумил?

Той ме изгледа с присвити очи, страните му за миг почервеняха и после отново възстановиха нормалния си цвят.

— Единственото, което силно желая — произнесе той по-провлачено от обикновено, — е да видя шефа на крака. И да пипна този, който го подреди. А колкото до Шевлин, и на вас не ви се вярва, че той ви пробутва измислици, нали?

— Да, така е — отговорих аз. — Но не забравям, че ти си бил до Рикори в колата, когато той е бил намушкан. И не мога да спра да се чудя как откри Шевлин толкова бързо днес.

— Какво искате да кажете с това? — попита той.

— Искам да кажа, че твоят пияница отсъства. Искам да кажа, че е напълно възможно да ти е бил съюзник. Искам да кажа, че случката, която така силно е впечатлила почтения Шевлин, би могла да се окаже чиста проба театър. Дали куклата на улицата и своевременно профучалият автомобил не са добре планирани ходове от ваша страна? В края на краищата, разполагам само с твоето уверение и това на шофьора, че куклата не стояла скрита долу в колата през цялото време, докато вие бяхте тук при мен вчера. Искам да кажа, че…

Млъкнах, осъзнавайки, че фактически го използвах за отдушник на лошото си настроение, причинено от собствената ми обърканост.

— Нека да довърша вместо вас — обади се най-сетне той. — Искате да кажете, че в дъното на всичко това съм аз.

Лицето му беше побледняло, а мускулите — напрегнати.