Абрахам Мерит - Гори, вещице, гори!

Когато отново останах сам, я извадих и я огледах по-подробно. Беше от стегнато изплетена човешка коса с особен, бледопепеляв цвят, несъмнено женска. Сега забелязах, че възлите са завързани по разному. Структурата им беше сложна. Различията между тях, както и неравните разстояния, пораждаха впечатлението, че възлите образуваха дума или изречение. Същото усещане изпитах, когато наблюдавах как умираше Питърс — че се намирам пред врата към неизвестността и за мен е от жизненоважно значение да я отворя. Подчинявайки се на някакъв мъгляв вътрешен импулс, аз не върнах връвта в джоба, а я хвърлих в чекмеджето при куклата, която ми беше донесла сестра Робинс.

Малко след три часа ми позвъни Маккан. Зарадвах се на обаждането му. На ярката дневна светлина неговата история за произшествието в колата на Рикори сега ми изглеждаше доста фантасмагорична и всичките ми съмнения се върнаха. Даже започнах отново да се притеснявам при мисълта за незавидното положение, в което щях да изпадна, ако Маккан изчезнеше нанякъде. Изглежда, че нещо от това пролича в сърдечността, с която го приветствах, защото той се разсмя.

— Вие, докторе, май си помислихте, че вече съм офейкал, а? Не можете да се отървете от мен. Само да знаете какво съм ви приготвил!

Зачаках пристигането му с нетърпение. Той се появи заедно с някакъв як, червендалест мъжага, който носеше пътническа чанта. Познах в придружителя му един полицай, който често дежуреше по улица „Драйв“, макар че досега не бях го виждал цивилен. Поканих ги да се настанят. Сержантът седна на крайчеца на стола и намести чантата на коленете си. Погледнах въпросително Маккан.

— Шевлин — махна той с ръка към сержанта — каза, че ви познава, докторе, затова реших да го доведа с мен.

— Момко, ако не знаех кой е доктор Лоуел, хич нямаше и да дойда тук — произнесе Шевлин с навъсена физиономия. — Ами че докторът има мозък в главата си, а не сварен картоф като нашия проклет лейтенант.

— Е, той, докторът, ще ти предпише лекарство — подкачи го злобничко Маккан.

— А бе нали ти казах, че не ми трябва никакво лекарство — изръмжа Шевлин. — Думам ти, че с ей тия моите зъркели го видях. И ако доктор Лоуел реши, че съм луд, да върви по дяволите, както казах и на лейтенанта. И на теб ти заявявам същото, Маккан.

Слушах тирадата му с нарастващо изумление.

— Почакай, Тим, почакай — успокои го Маккан. — Аз съм с теб. Изобщо не знаеш колко ми се иска да ти вярвам, а още по-малко защо.

Маккан ме стрелна с очи и аз разбрах, че независимо от причината, поради която ми бе довел полицая, не му е споменал нищо за Рикори.

— Вижте какво, докторе, когато ви разправих как онази механична кукла изскочи от колата, вие ме помислихте за смахнат. Добре де, казах си тогава аз, тя сигурно не е успяла да отиде надалеч. Колкото и да е усъвършенствана, все трябва да е изтичала и да се е скрила някъде. Затова се юрнах да открил някой, който може да я е забелязал. И ето че тази сутрин попаднах на Шевлин. Чуйте какво ми разказа той. Хайде, Тим, повтори пред доктора това, което пробута и на мен.

Шевлин премигна, прехвърли чантата внимателно от единия на другия си крак и започна. От изражението на досада върху лицето му беше ясно, че вече много пъти е разправял историята. И то пред слушатели, които не са му съчувствали, защото докато говореше, ту предизвикателно ме поглеждаше, ту гласът му войнствено се повишаваше.

— Значи така-а… Беше един часа през нощта. Аз патрулирах, когато чух как някой отчаяно се развика. „Помощ! — дереше се човекът. — Убиват ме! Махнете я оттук!“ Вика си значи. Хуквам аз по алеята и виждам, че на една пейка стърчи някакъв приятел в официално облекло, с нахлупен до ушите цилиндър, подскача и прикляка, и маха насам-натам с бастуна си. Именно той кряскаше.

Потупах го по пищялите с палката, той ме видя и скочи право в обятията ми. Усетих дъха му и ми се стори, че разбрах каква е работата. Изправих го на крака и му думам: „Хайде стига, розовите слонове ей сега ще си идат. Изглеждат ти такива благодарение на Сухия режим. Кажи ми къде живееш и ще те кача в такси, а ако предпочиташ, да те изпратя в болница?“

А той ме прегръща треперейки, и брътви: „Ама ти за пияница ли ме смяташ?“ И тогава аз рекох: „Абе я…“ — но млъкнах, защото той наистина не беше пиян. Може по-рано да е бил, но сега не беше. А той като взе, че се друсна на пейката, смъкна чорапите си и тогава видях, че от десетина дупчици по краката му тече кръв, а той вика: „Да не искаш да ми кажеш, че това са го направили розовите слонове?“