— Една минутка, докторе. Ако аз съм такава гад, която може да забие нож в сърцето на човека, който я е наел, не ви ли се струва, че рискувате? Какво ни пречи на нас двамата с Пол да ви очистим и да избягаме?
Откровено казано, това не ми беше минавало през ума. Едва сега разбрах в какво опасно положение бях попаднал. Обърнах се към шофьора. Той се беше изправил и гледаше настойчиво Маккан.
— Виждам, че ви стана ясно — усмихна се тъжно Маккан и пристъпи към италианеца. — Дай си пушкалата, Пол.
Шофьорът безмълвно пъхна ръце в джобовете си, извади два автоматични пистолета и му ги подаде. Маккан ги остави на масата. Бръкна под лявата си мишница, извади пистолет и го постави при другите, после извади от джоба си още един и го прибави към купчината.
— Седнете, докторе — каза той и посочи стола ми до масата. — Това е цялата ни артилерия. Дръжте пистолетите при вас. Ако се опитаме да извършим нещо нередно, стреляйте. Но единственото, за което ви моля, е да не се обаждате на полицията, докато не ме изслушате.
Седнах, придърпах пистолетите към мен и ги проверих. Бяха заредени.
— Докторе — каза Маккан, — има три варианта, над които искам да помислите. Първо, ако имах нещо общо с убийството на шефа, щях ли да ви дам възможност като сегашната? Второ, аз седях от дясната му страна. Той беше облечен с дебело палто. Как мога да се пресегна и да завтъкна такава тънка игла, тъй че тя да проникне през всички препятствия — отначало през дебелото палто, после през куклата и накрая през останалите дрехи, без той изобщо да ми окаже съпротива? Дявол да го вземе, Рикори беше силен мъж. Пол щеше да види как се борим…
— Какво значение има това — прекъснах го аз, — ако Пол е твой съучастник?
— Правилно — съгласи се той, — точно така. Пол е толкова вътре, колкото и аз. Нали, Пол? — Изгледа изпитателно шофьора и онзи му кимна в знак на съгласие. — Добре, ще се спрем и на тази възможност. Изслушайте и третата версия. Ако аз съм убил шефа и Пол ми е съучастник, щяхме ли да го докараме при единствения човек, които може да разбере как е бил убит? И след като сте установили причината за смъртта, да си измисля толкова тъпо алиби? Боже Господи, докторе, аз не съм чак такъв идиот! — На лицето му се изписа възмутена гримаса. — Че защо ми е да го убивам? Та аз бих преминал и през ада, само и само за да го спася, и той го знаеше. Същото важи и за Пол.
Почувствах правдивостта на доводите му. Дълбоко в мен се загнезди твърдото убеждение, че Маккан казва истината — или поне истината, както той я вижда. Той не беше намушкал Рикори. И все пак да се приписва това действие на куклата беше вече прекалено. А нали в колата са били само тримата? Маккан прочете мислите ми с проникновена точност.
— Може да е някоя от онези механични кукли — каза той. — Снабдена с механизъм да убива.
— Маккан, върви и ми я донеси — казах рязко. Той беше формулирал едно рационално обяснение.
— Няма я в колата — отвърна той и отново се усмихна тъжно. — Тя скочи от нея!
— Абсурдно е да… — започнах аз, но шофьорът ме прекъсна:
— Вярно е. Нещо изскочи от колата. Когато аз отворил вратата. Помислих, че може котка. Казвам: „Какво, по дяволите…“ И тогава я виждам. Бяга с всички сили. Навежда се. Скрива се в сянка. Съгледах я само за миг и повече — не. Казвам на Маккан: „Какво, по дяволите!“ А Маккан опипва пода на колата. Казва: „Това беше куклата. Тя утрепа шефа!“ Аз казвам: „Кукла! Каква кукла имаш предвид?“ Той ми обяснява. Дотогава не зная нищо за никаква кукла. Е, забелязах, че шеф носи нещо под палто, si . Обаче не знам какво е то. Но видях проклето нещо, което не приличаше нито на котка, нито на куче. Скача от кола, между мои крака, si !
Попитах иронично:
— Маккан, твоя ли е идеята, че тази механична кукла е имала механизъм да бяга, както и да намушква?
Той почервеня и ми отговори тихо:
— Не твърдя, че това е било непременно механична кукла. Но всяко друго предположение би било, меко казано, доста шантаво, нали тъй?
— Маккан, какво всъщност искаш от мен?
— Докторе, докато действах из Аризона, познавах един ранчер, който умря. Пукна внезапно и това си е. Заподозряха едно приятелче, че има нещо общо със смъртта му. Шерифът каза: „Омбре, не мисля, че именно ти си го убил — но тук аз съм единственият съдебен заседател. Ти какво ще кажеш?“ Омбрето отвърна: „Шерифе, дай ми две седмици и ако не ти доведа дотогава копелето, което е затрило човека, можеш да ме обесиш.“ „Това е достатъчно справедливо условие — каза шерифът. — Временното заключение е смърт, вследствие на удар.“ Че си беше удар, беше. Удар с куршум. Е, и така, след по-малко от две седмици това приятелче се върна с убиеца, завързан за седлото на коня му.
Читать дальше