Абрахам Мерит - Гори, вещице, гори!

Куклата беше невероятно красива. Беше дървена, с гипсово покритие. Имаше странно одухотворен вид. Кукла-бебе с личице на елф. Роклята й беше изящно избродирана — национална носия на страна, която не можах да определя. Помислих си, че е направо като за етнографски музей и че едва ли е била по джоба на сестра Уолтърс. Нямаше нито марка на производителя, нито на продавача, така че не можеше да се разбере откъде е взета. Проучих я много подробно и я поставих в едно чекмедже. Сетне зачаках нетърпеливо завръщането на Рикори.

В седем часа звънецът на входната врата огласи къщата с някаква продължителна неумолимост. Отворих кабинета си, чух гласа на Маккан в коридора и му извиках да се качи. От пръв поглед разбрах, че нещо не беше наред. Мургавото лице със стиснати устни беше прежълтяло, а погледът му бе замаян.

— Елате долу в колата — произнесе той с вдървени устни. — Мисля, че шефът е мъртъв.

— Мъртъв! — възкликнах аз, изтичах на един дъх по стълбите и се озовах при колата. Шофьорът стоеше пред нея. Отвори я и аз видях Рикори свит в ъгъла на задната седалка. Не можах да напипам пулса му, а когато повдигнах клепачите му, очите му се впериха безжизнено в мен. Но още не беше изстинал.

— Внесете го вътре — наредих аз.

Маккан и шофьорът го дотътриха до кушетката за прегледи в кабинета ми. Оголих гърдите му и допрях стетоскопа. Не можах да доловя никакъв признак на сърдечна дейност. Нямаше и дихателна. Направих още няколко бързи теста. По всичко личеше, че Рикори е мъртъв. Извърших и процедурите, към които лекарите прибягват при съмнителните случаи, но без никакъв резултат.

Маккан и шофьорът през цялото време стояха плътно зад мен. Прочетоха заключението по лицето ми. Видях как стреснато си размениха погледи — очевидно и двамата изпаднаха в паника. Шофьорът ми се стори по-разтревожен, отколкото Маккан. Последният ме попита с монотонен глас:

— Възможно ли е да е отрова?

— Да, би могло… — и млъкнах.

Отрова! И това мистериозно излизане, по повод на което ми беше телефонирал! И възможността за използването на отрова при другите случаи! Но тази смърт — отново изпитах съмнение — не беше като останалите.

— Маккан, кога и къде забеляза нещо нередно?

Той отговори с все същия равен глас:

— Шест пресечки надолу преди къщата ви. Шефът седеше плътно до мен. И изведнъж изстена: „Исусе!“. Като че ли се уплаши. Хвана се за гърдите, изпъшка и се вцепени. Аз го попитах: „Какво има, шефе, нещо боли ли те?“ Той не ми отговори, само се килна върху мен с широко отворени очи. Видя ми се мъртъв, затова извиках на Пол да спре колата и двамата го огледахме. После се понесохме като бесни и ето ни тук.

Отворих шкафчето с напитките и им налях по едно бренди. Имаха нужда от него. Покрих Рикори с чаршаф.

— Я седнете — казах аз, — а ти, Маккан, ми разправи какво точно се случи от момента, в който заминахте с господин Рикори. Без да пропускаш нито една подробност.

— Към два шефът тръгна за дома на Моли, сестрата на Питърс — почна Маккан, — прекара там около час, излезе, върна се вкъщи и заповяда на Пол да докара колата в четири и половина. Обаче дълго разговаря по телефона, затова до пет още не бяхме потеглили. Каза на Пол къде иска да го заведе — до една малка уличка встрани от Батъри Парк. Заръча му да не влиза в уличката, а да паркира при Батъри. А на мен ми рече: „Маккан, аз ще вляза съвсем сам. Не искам да разберат, че с мен има хора.“ И после добави: „Имам си съображения за това. Обикаляй наоколо, надзъртай от време на време, но не влизай, ако не те повикам.“ Аз му думам: „Шефе, мислиш ли, че е разумно?“ А той: „Знам какво правя, а ти прави това, което ти казах.“ Аз си затраях, така че въобще не сме спорили.

Стигаме значи на това място и Пол изпълнява каквото му беше казано, шефът хваща пеша нагоре по улицата и спира пред едно дюкянче с много кукли на витрината. Аз хвърлям око през стъклото и продължавам нататък. Светлината беше слабичка, но видях вътре много кукли и някакво кльощаво момиче зад един тезгях. Стори ми се бяло като рибешки корем…

Шефът се навърта пред витрината минута-две, сетне влиза вътре, а аз бавно се връщам, за да погледна отново момичето, защото то наистина беше толкова бяло, че досега не бях виждал такова, живо де. А шефът му говори и то му показва някакви кукли. Сега забелязах вътре и една жена. Ама толкова голяма, че се спрях край витрината да я огледам, защото никога не си бях представял, че може да има такова женище. Лицето й кафяво, прилича на конска муцуна, с малки мустаци и бенки. Бе същата странна гледка като момичето, бяло като рибешки корем. Огромна и дебела. Надничам да видя очите й — леле, що за очи! Големи, черни, лъскави и някак си хич не ми допаднаха. Следващия път, когато минавам, шефът стои в едно кьоше заедно с едрата мадама и държи пачка пари, и аз виждам, че момичето гледа уплашено. При последната обиколка обаче не виждам ни шефа, ни жената.