Абрахам Мерит - Гори, вещице, гори!

Очакваните промени в изражението на лицето също не се появиха. То продължаваше да излъчва ужас и омраза, които Бартано и Съмърс определиха като „необичайни“ и стигнаха до единодушното мнение, че състоянието на пациентката вероятно се дължи на някакъв вид мозъчно поражение. Не смятаха, че има данни за инфекция, наркотици или отрова. След като се съгласиха, че случаят е много интересен и ме помолиха да ги уведомя за развитието и изхода му, двамата си заминаха.

В началото на четвъртия час в изражението на лицето най-сетне настъпи промяна, но не тази, която очаквах. В очите на Уолтърс имаше само омраза. По едно време ми се стори, че забелязах как ликът й за миг се озари от сатанинско очакване, но то бързо изчезна. Към средата на четвъртия час установихме, че очите й вече възприемаха околната среда. Освен това и сърдечният й ритъм се усили. Усетих, че мобилизира силите на нервната си система.

И тогава клепачите й започнаха да се отварят и затварят бавно, като че ли с огромни усилия, на определени интервали и… очевидно с някаква цел. Пет пъти се вдигнаха и спуснаха; след това пауза; отново се отвориха и затвориха; пак пауза — и след нея се отвориха и затвориха четири пъти. Тя два пъти повтори това…

— Опитва се да ни сигнализира — прошепна Брейл. — Но какво иска да ни каже?

Клепачите с дълги мигли пак се затвориха и отвориха — пет пъти… пауза… веднъж… пауза… четири пъти…

— Тя умира — прошепна Брейл.

Коленичих със стетоскоп на ушите… сърцето биеше бавно… по-бавно… още по-бавно… и спря.

— Тя свърши! — казах аз и се изправих. Наведохме се над нея, в очакване на последния ужасен спазъм, конвулсия или каквото и да било.

Но нищо друго не се случи. Върху мъртвото лице остана запечатано единствено изражението на омраза. Нито следа от сатанинското ликуване. Нито звук от мъртвите устни. Докоснах я и усетих как плътта на бялата й ръка започва да се втвърдява.

Непознатата смърт погуби сестра Уолтърс — нямаше никакво съмнение в това. И все пак чувствах вътрешно, че не бе успяла да я победи.

Тялото й — да. Но не разума и волята й.

Върнах се вкъщи заедно с Брейл. Бях изключително потиснат. Трудно е да се опише какво въздействие върху съзнанието ми беше оказала тази верига от събития, от първото до последното. Като че ли непрекъснато се движех с настръхнали сетива в сянката на някакъв враждебен свят… сякаш непрестанно ме наблюдаваше някой или нещо, което се намираше извън нашия живот… а подсъзнателното насилва да прескочи прага на съзнанието, думка по вратата, която ги разделя и те принуждава да бъдеш нащрек… всеки миг да бъдеш нащрек. Странни фрази за един ортодоксален представител на медицината, нали? Но не мога да мина без тях.

Брейл беше изпаднал в дълбоко униние. Изглеждаше толкова зле, че се чудех дали между него и мъртвото момиче не е имало нещо повече от професионален интерес. Но дори и да беше имало, той не го бе споделял с мен.

Пристигнахме у дома около четири часа сутринта. Настоях той да остане при мен. Преди да си легна позвъних в болницата, но оттам ми отговориха, че сестра Робинс все още не е дошла. Поспах няколко часа, но сънят ми беше лош и неспокоен.

Малко след девет Робинс се обади. Беше изпаднала почти в истерия от мъка. Помолих я да ме посети в кабинета ми и когато тя дойде, двамата с Брейл започнахме да я разпитваме.

— Преди три седмици — разправи ни тя — Хариет донесе на Даяна една възхитителна кукла. Детето беше във възторг. Попитах Хариет откъде я има и тя призна, че я е купила от някакво необикновено магазинче в покрайнините на града. „Джоб — каза тя, така ми вика, цялото ми име е Джобина, — там има една много странна жена. Знаеш ли, струва ми се, че се боя от нея, Джоб.“ Не обърнах особено внимание на думите й. Още повече, че Хариет не беше твърде общителна. Дори изглеждаше, че малко съжалява, задето ми бе казала. Не след дълго Хариет започна да се държи странно. Ставаше изведнъж ту много весела, ту някак си замислена. Преди десетина дни се върна вкъщи с превръзка на крака. Десният ли? Да. Каза ми, че била на чай при жената, от която взела куклата. Чайникът се катурнал и й изгорил крака. Жената веднага го намазала с някакъв мехлем и сега вече никак не я боляло. „Но аз ще го намажа допълнително, знам какво помага“ — рече тя. Събу си чорапа и започна да развива бинта. Аз отидох в кухнята и след малко я чух да ме вика.

„Много странно — възкликна тя. — Джоб, изгорялото беше наистина лошо, а вече практически е заздравяло. А мина само час, откакто тя ме намаза.“