Абрахам Мерит - Гори, вещице, гори!

— Нямам предвид точно това. Помните ли Лонгфелоу:

Никога не съм приемал тълкуването, че този стих бил поетичен изказ на идеята да изпратиш търговски кораб накрай света и той да се върне, натоварен със съкровища — слонова кост и пауни, маймуни и скъпоценни камъни. Има хора, които, щом застанат до прозорец високо над оживена улица или на покрива на небостъргач, веднага изпитват силното желание да запокитят нещо тежко долу. Доставя им удоволствие да се чудят кого или какво ще ударят. Чувството за надмощие. Все едно че си Господ и пращаш мор и върху добрите, и върху лошите. Изглежда, че Лонгфелоу е бил човек от този тип. В душата си е искал да изстреля истинска стрела и после да си играе с въображението си, да си представя, че е попаднала в нечие око, сърце или е минала на сантиметри покрай някого и е промушила бездомно куче. Нека да доразвием тази теза. На подобен човек само му дай възможността да сее смърт напосоки, особено ако е сигурен, че не може да бъде открит. А същевременно той си седи някъде незабелязан, в безопасност, досущ като бог на смъртта. Злобата му не е насочена към конкретно лице, тя съществува у него сама за себе си, просто му се иска да си изстрелва стрели във въздуха, като стрелеца на Лонгфелоу, ей така, за удоволствие.

— И ти не би нарекъл такъв човек маниакален убиец? — попитах аз язвително.

— Не непременно. Навярно му липсват задръжки по отношение на насилието. Или изобщо му липсва съзнанието за каквато и да е вина. На този свят всеки от нас се ражда със смъртна присъда — часът и начинът на екзекуцията са неизвестни. Тоя убиец може би счита себе си за естествен фактор, какъвто е и самата смърт. Никой, който вярва, че земните дела се управляват от всемъдър, всемогъщ Господ, не мисли за Него като за маниакален убиец. И въпреки това Той ни праща войни, епидемии, нещастия, наводнения, земетресения — стоварва ги както върху вярващите, така и върху невярващите. Ако ли пък смятате, че нещата са в ръцете на това, което носи мъглявото определение Съдба — то тогава бихте ли нарекли Съдбата маниакален убиец?

— Твоят хипотетичен стрелец — казах аз — е изстрелял една изключително неприятна стрела. Освен това дискусията добива твърде метафизичен характер за обикновен учен като мен. Рикори, аз мога да уведомя за всичко полицията. Те ще ме изслушат вежливо и ще ми се присмеят зад гърба. Ако изложа всичките си догадки и умозаключения пред авторитетните медицинските среди, те само ще се натъжат, че един толкова уважаван специалист се е побъркал. А никак не ми се иска да се обръщам към частна детективска агенция с искане за разследване.

— Какво предлагате тогава? — попита Рикори.

— Вие разполагате с необикновени контакти и средства — отговорих аз. — От вас искам да проследите под лупа всяко движение на Питърс и Хортенс Дарнли за последните два месеца. Искам да сторите същото и по отношение на останалите… — Поколебах се за миг, но после продължих: — Настоявам да потърсите онова място, където тези нещастници са били привлечени от обичта си към децата. От гледна точка на рационалната логика вие с Брейл нямате и най-малкото доказателство, на което да базирате подозренията си, но с неохота признавам едно: имам вътрешното усещане, че може да се окажете и прави.

— Бележите напредък, доктор Лоуел — произнесе тържествено Рикори. — Предвиждам, че не след дълго също така неохотно ще допуснете възможността за съществуването на моята вещица.

— Толкова съм разколебан, че може да призная дори това.

Рикори се засмя и се зае да преписва необходимата му информация от сведенията. Удари десет часът. Маккан влезе, за да съобщи, че колата чака, и ние отидохме да изпратим Рикори. Телохранителят беше излязъл отвън и стоеше на стъпалата, когато внезапно ми хрумна нещо.

— Откъде ще започнете, Рикори?

— От сестрата на Питърс.

— На нея известно ли е, че Питърс е мъртъв?

— Не. Мисли, че е заминал. Знае, че той често отсъства за дълго по причини, които не може да й разкрие. Тогава аз поддържам връзка с нея. Не съм й съобщил за смъртта му, защото тя много го обича и това ще я съсипе. А и след месец трябва отново да роди.

— Питам се дали е научила, че онази дамичка Дарнли е мъртва?

— Може би.

— Налага се да скриете смъртта на Питърс от нея. Как ще стане това си е ваша работа.

— Точно така — отговори той и последва Маккан в колата.

Брейл и аз тъкмо влизахме в кабинета ми, когато телефонът иззвъня. Брейл пръв се отзова на сигнала. Чух, че изруга, и видях как ръката му, която държеше слушалката, се разтрепери.