Абрахам Мерит - Гори, вещице, гори!

— Идваме веднага — промълви той. Окачи бавно слушалката и се обърна към мен с разкривено лице. — Сестра Уолтърс е прихванала този ужас!

Това беше истински шок за мен. Уолтърс беше идеалната медицинска сестра, а освен това бе изключително добра и привлекателна млада особа. Чист галски тип — синьо-черна коса, сини очи с удивително дълги мигли, млечнобяла кожа — да, изключително привлекателна. След няколко секунди мълчание проговорих:

— Е, Брейл, всичките ти прекрасно обосновани доводи отидоха по дяволите. Също и хипотезата ти за убиеца. Започва се от Хортенс Дарнли, минава през Питърс и стига до сестра Уолтърс. Няма никакво съмнение, че имаме работа с някакво инфекциозно заболяване.

— Така ли? — попита той мрачно. — Не мога да приема това становище. Случайно знам, че Уолтърс изразходва по-голямата част от парите си за своята малка племенница-инвалид, която живее заедно с нея — дете на осем години. Тезата за общия интерес на жертвите, подхваната от Рикори, важи и за нейния случай.

— Въпреки всичко — рекох аз, — възнамерявам да наредя вземането на всички предпазни мерки срещу евентуална зараза.

Докато разговаряхме, се облякохме и сложихме шапките си. Колата ми беше готова за тръгване. Болницата бе само през два квартала, но не исках да губя нито секунда. Наредих да преместят сестра Уолтърс в изолатор за опасно болни. Прегледах я и установих същата отпуснатост и безжизненост, с които се бях сблъскал в случая с Питърс. Но освен това забелязах, че, за разлика от него, в нейните очи и по лицето й беше изписан съвсем слаб уплах. Имаше ужас, примесен със силна омраза. Но нито следа от паника. Направи ми впечатление, че и тя гледаше както навън, така и навътре. Взрях се внимателно и видях как в очите й проблесна реакция, че ме позна, придружена от умолителен призив. Обърнах се към Брейл и той ми кимна. Значи и на него му бе направило впечатление.

Прегледах тялото сантиметър по сантиметър. Нямаше никакви белези, с изключение на розова ивичка на десния крак, малко над пръстите. Вгледах се по-внимателно и стигнах до предположението, че това е някакво външно нараняване, нещо като ожулване, леко одраскване или изгаряне. Беше зараснало напълно — кожата бе съвсем здрава.

Във всички други аспекти нейният случай беше същият като този на Питърс и останалите. Дежурната сестра ми каза, че Уолтърс припаднала внезапно, докато се преобличала, преди да тръгне за дома си. Започнах подробно да я разпитвам, когато внезапно бях прекъснат от възклицанието на Брейл. Обърнах се към леглото и видях, че ръката на Уолтърс бавно се повдига и трепери, сякаш движението изискваше ужасно напрежение на волята. Пръстът и се опитваше да посочи нещо. Проследих посоката и разбрах, че Уолтърс показва белега на крака си. Видях, че и очите й се фокусираха върху него със същото страхотно усилие.

Но то беше твърде голямо — ръката се отпусна, очите й отново се превърнаха в кладенци, пълни с ужас. Явно бе, че сестра Уолтърс се опитваше да ни предаде някакво послание, което имаше връзка със зарасналата рана.

Разпитах дежурната сестра дали Уолтърс е споменавала за някаква рана на крака си. Тя ми отговори, че на нея не й била казвала нищо, другите сестри също не знаеха. Обаче сестра Робинс живеела в един апартамент с Хариет и Даяна. Попитах коя е Даяна и разбрах, че така се нарича малката племенница на сестра Уолтърс. Робинс беше в почивка и аз наредих да я намерят и доведат веднага.

Междувременно Хоскинс вземаше проби за кръвен анализ. Помолих го да обърне сериозно внимание на микроскопските намазки и да ме уведоми незабавно, ако открие някое от светещите кръвни телца. Оказа се, че по една случайност в момента в болницата бяха дошли на посещение Бартано, виден специалист по тропически болести, и Съмърс, експерт по мозъчни заболявания, когото много уважавах. Повиках ги, за да се запознаят с проблема и да споделят вижданията си, без да им съобщавам нищо за предишните случаи. Докато те преглеждаха Уолтърс, се обади Хоскинс и съобщи, че е успял да изолира едно от светещите кръвни телца. Пратих двамата да идат при него и да си съставят становище за това, което той ще им покаже. Когато се върнаха след малко, ми се сториха разстроени и озадачени. Казаха, че Хоскинс говорил за „някакъв левкоцит, съдържащ фосфоресциращо ядро“. Разгледали плочката през микроскопа, но не могли да го открият. Съмърс съвсем сериозно ме посъветва да изпратя Хоскинс на очен лекар. Бартано язвително подметна, че щял да се изненада по-малко, ако видел миниатюрна морска сирена да плува в някоя артерия. След тези забележки отново се убедих, че бях постъпил разумно, като не им се доверих докрай.