Абрахам Мерит - Гори, вещице, гори!

ПЕТИ НОЕМВРИ. Днес следобед ходих отново до магазинчето с куклите. Мистерията се задълбочава. Само че не мисля, че е кой знае каква мистерия. Струва ми се, че бедното момиче е откачено. Този път не спрях пред витрината, а влязох направо вътре. Момичето с бялото като тебешир лице беше зад щанда в дъното. Когато ме видя, уплахата в погледа й нарасна и тя дори се разтрепери. Приближих се към нея, а тя прошепна: „О, защо дойдохте пак? Казах ви да си вървите!“ Аз се засмях, не се сдържах и й рекох: „Вие сте странна продавачка. Нима не искате хората да купуват стоката ви?“ Тя отговори тихо и много бързо: „Вече е твърде късно! Сега не можете да се измъкнете! Умолявам ви да не докосвате нищо! Нищо, което тя ви дава. Не пипайте нищо, което ви показва.“ — И в същия момент продължи със съвсем делничен тон: — „Какво ще желаете? Разполагаме с всякакви принадлежности за кукли.“ Смяната на тона й бе толкова внезапна, че чак ме стресна. Тогава забелязах, че в дъното на магазина се беше отворила една врата, същата, която бях видяла предишния път, а на прага й беше изникнала някаква бабуля.

Не помня колко дълго време я гледах с широко отворена уста. Външният й вид бе прекалено нестандартен. Висока почти сто и осемдесет сантиметра, едра, с огромни гърди. Но не беше дебела. Яка. Имаше издължено лице и кафява кожа. Мустаката, с гъста, рошава, сребристосива коса. А очите й бяха направо огромни! Именно те ме омагьосаха. Черни и пълни с жизненост! Тя, изглежда, притежаваше огромна виталност. Или може би този извод се налагаше от контраста с бледото момиче, от което животът сякаш беше изцеден… Не, убедена съм, че жената беше изключително жизнена. Докато ме гледаше, изпитах странно приятна тръпка и си помислих тъпо: „Защо са ти толкова големи очите, бабичко?“ — „За да те виждам по-добре, дете мое!“ „А защо са ти толкова големи зъбите, бабке?“ — „За да те схрускам по-лесно, внучето ми!“ (Не бих казал, че сестра Уолтърс е писала пълни глупости.) Жената наистина имаше грамадни зъби, здрави, макар и жълти. Казах й ни в клин, ни в ръкав: „Приятно ми е.“ Тя се усмихна и ме докосна. Усетих нова приятна тръпка. Имаше красиви ръце, никога не бях виждала такива. Колкото красиви, толкова необичайни и тайнствени. Дълги, със заострени пръсти и много бели. Досущ като женските ръце, които Ел Греко или Ботичели са рисували по картините си. Предполагам, че това предизвика шока, който изживях. Ръцете й сякаш нямаха нищо общо с внушителното й тяло. Също и очите й. Ръцете и очите й бяха нещо отделно. Да, така си беше.

Тя се усмихна и рече: „Ти обожаваш красивите вещи.“ Гласът й беше като ръцете и очите. Дълбок, наситен, звучен контраалт. Усетих как ме прониза като акорд от орган. Кимнах. „Тогава трябва да ги видиш, мила — каза тя. — Ела.“ Не обърна никакво внимание на момичето. Насочи се към вратата и аз я последвах. Когато прекрачих прага, хвърлих поглед назад към момичето. То изглеждаше по-уплашено от всякога и аз ясно видях как устните му изрекоха беззвучно: „Помни.“

Стаята, в която ме въведе жената, беше… ох, не мога да я опиша. Беше като очите, ръцете и гласа й. Щом се озовах в нея, загубих усещането, че съм в Ню Йорк. Или в Америка. Или където и да е на Земята. Имах чувството, че единственото реално място, което съществуваше, беше тази стая. Изплаших се. Стаята беше по-голяма, отколкото би си помислил човек, че би могла да бъде, гледайки къщата отвън. Може би светлината пораждаше тази илюзия. Мека, топла, сумрачна светлина. Всичко беше изкусно облицовано с ламперия, а таванът бе покрит с фина стара дърворезба. Само едната стена беше гола. Имаше и камина, в която гореше огън. Беше твърде топло, но топлината някак си не беше потискаща. Носеше се слаб благоуханен аромат, вероятно от горящото дърво. Мебелите също бяха старинни и много изискани, но доста чудати. На места висяха гоблени с архаични мотиви. Странно, но сега ми е трудно да се сетя какво още съдържаше тази стая, може би защото бях потресена от необикновената й красота. Сещам се обаче, че имаше една огромна маса, която възприех като „графска“. Впечатли ме и кръглото огледало, макар че кой знае защо ми е неприятно да си спомням за него.

Без да искам, започнах да разказвам на жената за себе си и за Даяна, и за това, че тя обожава красивите играчки. Жената ме изслуша търпеливо и после произнесе с дълбок, меден глас: „Тя ще получи нещо прекрасно, скъпа.“ Отиде при шкафа и се върна с най-красивата кукла на света. Малка кукла-бебе, одухотворена и изящна. Дъхът ми секна, когато си помислих колко би я харесала Ди. „Тази би ли й допаднала?“ — попита жената. Аз отговорих: „Но аз никога няма да мога да купя такова съкровище! Аз съм бедна.“ А тя се разсмя и каза: „Но аз не съм бедна. Тази кукла ще бъде твоя, след като приключа с облеклото й.“ Не можах да се сдържа и попитах нетактично: „Сигурно сте много богата, щом притежавате всички тези прекрасни предмети. Защо ви е тогава този малък магазин за кукли?“ А тя пак се разсмя и възкликна: „Ами просто за да мога да се срещам с хубави хора като теб, мила моя.“