Абрахам Мерит - Гори, вещице, гори!

Така ме досмеша, че едва не припаднах от кискане. Тогава мадам Мандилип отвори вратата и още щом надникнах в очите й и чух гласа й, разбрах защо ми е толкова леко на душата — чувствах се като завърнала се в родния дом след най-страшния пристъп на носталгия по него. Разкошната стая ме посрещна приветливо. Струваше ми се, че тя е живо същество също като мадам Мандилип. Че е част от нея — или по-скоро тази част от нея, която включва очите, ръцете и гласа й. Тя не ме попита защо не съм идвала толкова време. Донесе куклата, която беше още по-красива, но не бе довършена напълно. Седнахме и се разприказвахме, и тогава тя ми каза: „Бих искала да направя кукла от теб, моя мила.“ Това бяха точните й думи. Сепнах се, защото си спомних съня си и се видях как пърхам вътре в огледалото и се опитвам да се измъкна от него. Помислих си, че това е просто неин специфичен маниер на изразяване и фактически тя иска да каже, че ще изработи кукла, която да прилича на мен. Затова се засмях и отвърнах: „Разбира се, че можете да направите кукла от мен, мадам Мандилип. Тя навярно ще изглежда дори по-добре и от мен самата.“

Мадам Мандилип се засмя, очите й още повече се уголемиха и заискриха. Интересно, каква ли бе по националност… Донесе восък и започна да моделира ръката ми. Дългите й пръсти работеха ловко и артистично, като че ли всеки от тях беше отделно живо същество, даже самостоятелен скулптор. Следях действията им очарована. Започна да ми се приспива все повече и повече. „Мила моя — предложи ми тя, — съблечи си дрехите и ми позволи да моделирам цялото ти тяло. Не се притеснявай, аз съм просто една стара жена.“ Нямах нищо против и отговорих сънено: „Ами разбира се, че може.“ Седнах на едно високо столче, наблюдавайки как восъкът се оформяше под тези бели пръсти, докато се превърна в съвършено мое копие. Уверена бях, че е перфектно, макар че вече много ми се спеше и почти не го разгледах. Бях толкова сънена, че мадам Мандилип ми помогна да се облека, подир което, изглежда, наистина съм заспала дълбоко, защото се стреснах, когато тя ме потупа по ръката и каза: „Извинявай, че те изморих, мое дете. Ако искаш, можеш да останеш и да преспиш тук. Но ако искаш да се прибереш у дома си, знай, че стана късно.“ Погледнах часовника си, но все още бях толкова сънена, че не осъзнавах какво точно виждам. Тогава мадам Мандилип допря последователно палеца си до клепачите ми и аз изведнъж се събудих съвсем. „Ела утре да вземеш куклата“ — каза ми тя. „Трябва да ви платя, поне колкото ми позволяват възможностите“ — отвърнах аз, но тя възрази: „Ти ми се отплати напълно, мила моя, като ме остави да направя кукла от теб.“ Тогава и двете се разсмяхме, след което напуснах стаята. Бледоликото момиче беше заето с някакъв клиент, но аз й подвикнах Au revoir 6 6 Довиждане (фр.). — Б.пр. . Тя вероятно не ме чу, защото въобще не ми отговори.

ЕДИНАДЕСЕТИ НОЕМВРИ. Получих куклата и Даяна направо пощуря по нея! Толкова се радвам, че не се поддадох на онзи дребнав страх. Ди никога досега не е имала нещо, което да й е донесло такава радост. Тя обожава куклата! Днес следобед отново позирах на мадам Мандилип, за да доизкусури моята собствена кукла. Тя е гений. Истински гений! Все повече се чудя защо се задоволява с този жалък магазин, когато може да се нареди сред великите хора на изкуството. Куклата буквално е аз. Тя ме попита дали може да отреже малко от моята коса за главата й и аз естествено се съгласих. Тя ми заяви, че тази кукла не е действителната, която смята да направи от мен. Истинската щяла да бъде много по-голяма. А тази е просто моделът, който ще вземе за основа. Казах й, че тази е идеална, но тя отговори, че другата щяла да бъде от по-траен материал. Може би ще ми даде тази, след като свърши работата си с нея. Толкова изгарях от нетърпение да се прибера вкъщи при Ди, че не се застоях дълго. Усмихнах се и казах няколко думи на Лашна, когато излизах, и тя ми кимна, макар и не особено дружелюбно. Чудя се дали не ревнува.

ТРИНАДЕСЕТИ НОЕМВРИ. Днес за първи път имам настроение и сядам да попълня дневника си след ужасния случай с господин Питърс през нощта на единадесети. Току-що бях привършила записките си за куклата на Ди и от болницата се обадиха да ми съобщят, че трябва да постъпя на извънредно дежурство. Ех, защо отидох, защо не им отказах! Никога няма да забравя тази ужасна смърт. Никога! Не искам нито да пиша, нито да си спомням за нея. Когато сутринта се върнах вкъщи, не можах да заспя, въртях се в леглото и все не можех да излича лицето му от ума си. Смятах, че отдавна съм свикнала със смъртта и нищо не може да ме потресе, но явно съм се лъгала… Тогава си помислих, че ако има някой, който може да ми помогне да забравя случилото се, това е мадам Мандилип. Затова към два часа отидох при нея. Мадам беше в магазина заедно с Лашна и се изненада, когато ме видя да идвам толкова рано. И като че ли не се зарадва както винаги на появата ми или пък така ми се е сторило, защото бях твърде разстроена. В момента, в който влязох в разкошната стая, се почувствах по-добре. Мадам беше сглобила нещо телено, което лежеше сега на масата, но не можах да видя какво, защото тя веднага ме настани в едно удобно кресло и ми каза: „Изглеждаш уморена, дете мое. Стой тук и почивай, докато свърша. Ето ти тази книга с картини, за да се забавляваш.“ Даде ми някаква странна книга, дълга и тясна, която сигурно беше много стара, защото бе изработена от нещо подобно на пергамент, а картините и цветовете в нея напомняха тези на средновековните манастирски манускрипти. Беше пълна с изгледи на гори и градини, а дърветата и цветята бяха толкова необикновени! Нямаше нарисувани никакви хора, но имах натрапчивото усещане, че ако съм малко по-наблюдателна, ще забележа нечие присъствие. Искам да кажа, че те като че ли се спотайваха зад дърветата и цветята, или сред тях, и ме наблюдаваха тихомълком от скривалищата си. Не зная колко време се взирах в картините и се мъчех да видя скритите хора, но най-сетне мадам ме повика. Приближих се до масата, стискайки все още книгата в ръка. „Това е за куклата, която правя от теб — каза ми тя. — Вземи го и виж колко изкусно е изработено.“ И ми посочи теления предмет на масата. Посегнах да го взема и видях, че представляваше човешки скелет. Беше малък, съвсем като детски, и изневиделица в ума ми кой знае защо изплува лицето на господин Питърс. Изпищях, обхваната от непреодолима паника, и вдигнах рязко ръце. Книгата изхвърча и тупна върху малкия телен скелет, чу се остър метален звук и скелетът като чели подскочи. Когато се овладях, забелязах, че краят на телта се е откачил, срязал е подвързията на книгата и се е забил в нея. За момент мадам Мандилип ужасно се разгневи. Хвана ме за рамото и го стисна много болезнено, а очите й горяха от ярост. Запита ме със странен глас: „Защо направи това? Отговори ми! Защо?“ И ядосано ме раздруса. Сега вече не й се сърдя, макар че тогава наистина ме уплаши. Сигурно си е помислила, че съм го сторила нарочно. После видя, че треперя, и очите и гласът й, пак станаха ласкави. „Нещо те тревожи, мила моя. Кажи ми какво е и може би ще съумея да ти помогна.“ Накара ме да легна на един диван, седна до мен и започна да милва косата и челото ми и, макар че аз никога не обсъждам нашите пациенти с други хора, изведнъж взех припряно да й разправям целия случай с Питърс. Тя ме попита кой го е довел в болницата и аз и отговорих, че доктор Лоуел е нарекъл придружителя на Питърс Рикори и че вероятно това е гангстерът със скандална слава. Ръцете й ме успокояваха, заставяха ме да се отпусна, обхвана ме приятна дрямка, и аз й разказах за доктор Лоуел и за това какъв голям лекар е, и за това колко силно съм влюбена в доктор Б… Ужасно съжалявам, че се разприказвах пред нея. Никога не съм постъпвала толкова лекомислено. Бях твърде развълнувана и след като започнах веднъж, вече не бях в състояние да се спра. Говорех ли, говорех. Разказах й всичко от игла до конец. В съзнанието ми цареше пълен хаос. По едно време вдигнах глава, за да я погледна, и ми се стори, че тя злорадстваше. Но аз изобщо не бях на себе си и продължих да дърдоря. Когато свърших, тя ме посъветва да се отпусна и да заспя, а тя щяла да ме събуди когато трябва. Казах й, че трябва да си тръгна в четири и заспах моментално. Събудих се отпочинала и в отлично настроение. Когато излизах, малкият скелет и книгата още бяха на масата и аз й се извиних за проявената от мен несръчност. „Добре че беше книгата, а не ръката ти, мила моя — каза тя — Телта можеше да отскочи, докато я пипаше, и лошо да те нарани.“ Помоли ме да й донеса сестринската си униформа, за да може да ушие по нейния модел мънички дрехи за новата кукла.