Кен Фолет - Опасно богатство

„Аргайл Румс“ се намираше в съседство с една църква на „Грейт Уиндмил стрийт“, веднага след Пикадили Съркъс. Едуард плати входната такса от един шилинг за всеки от тях и тримата влязоха вътре. Носеха вечерно облекло: черни фракове с копринени ревери, черни панталони с копринени ширити, силно изрязани бели елеци, бели ризи и бели папионки. Костюмът на Едуард бе нов и скъп; този на Мики бе доста по-евтин, но имаше модерна кройка; а дрехите на Хю някога бяха принадлежали на баща му.

Салонът за танци бе екстравагантно помещение, осветено от газени лампи, с огромни огледала в позлатени рамки, които допълнително усилваха светлината. На дансинга имаше множество двойки, а оркестърът, скрит отчасти зад изкусно изработен златист параван, свиреше енергично жизнерадостна полка. Някои от мъжете също бяха във вечерно облекло — знак, че принадлежат към висшата класа и са излезли, за да споделят за кратко забавленията на простолюдието. Повечето обаче носеха благоприлични черни ежедневни костюми и следователно бяха обикновени чиновници и дребни търговци.

Над салона за танци имаше една сумрачна галерия. Едуард я посочи на Хю:

— Ако се сприятелиш с някоя проститутка, можеш да платиш още шилинг и да я отведеш там: плюшена тапицерия, приглушено осветление и невиждащи сервитьори.

Хю бе като заслепен, и то не само от светлините, а и от всички тези възможности. Навсякъде край него бе пълно с момичета, които бяха тук с една-единствена цел: да флиртуват! Някои бяха с мъже, но други бяха дошли сами и възнамеряваха да танцуват с напълно непознати. Освен това всичките бяха облечени великолепно, с вечерни рокли с турнюри (повечето с много дълбоки деколтета), и носеха най-невероятните шапки. Забеляза обаче, че на дансинга всички проявяваха скромност и не сваляха пелерините си. А и Мики и Едуард го бяха уверили, че не са проститутки, а най-обикновени момичета, продавачки в магазини, домашни прислужници и шивачки.

— А как да се запознае човек с тях? — попита Хю. — Едва ли просто отиваш и ги заговаряш, както би направил с някоя уличница.

В отговор Едуард му посочи един висок, достолепен мъж с фрак и бяла вратовръзка, който носеше някаква значка и очевидно наблюдаваше танците.

— Това е церемониалмайсторът. Ако му дадеш бакшиш, той ще ви запознае.

Хю установи, че атмосферата е любопитна и вълнуваща смесица от порядъчност и разпуснати нрави.

Полката свърши и част от танцуващите се върнаха по масите си. Едуард посочи към някого и извика:

— Ей, проклет да съм, ако това не е Дебелака Грийнборн!

Хю проследи с поглед показалеца му и наистина видя някогашния им съученик, който бе по-едър от всякога. Толкова бе дебел, че преливаше от белия си елек. На ръцете му бе увиснало изумително красиво момиче. Дебелака и партньорката му седнаха на една маса, а Мики подхвърли тихичко:

— Защо не отидем за малко при тях?

Хю изпитваше силно желание да види по-отблизо момичето, затова с готовност се съгласи. Тримата млади мъже започнаха да се придвижват през масите.

— Добър вечер, Дебелак! — весело поздрави Едуард.

— Привет и на вас — отвърна той. — Напоследък хората ми викат „Соли“ — добави дружелюбно.

Хю неведнъж бе засичал Соли в Сити, финансовия район на Лондон. Соли от години бе в главния клон на семейната банка, която се намираше съвсем близо до тази на Пиластрови. За разлика от Хю, Едуард работеше в Сити само от няколко седмици и затова не бе срещал Соли.

— Решихме да се присъединим към вас — небрежно подхвърли Едуард и се вгледа в момичето.

Соли се обърна към придружителката си:

— Госпожице Робинсън, може ли да ви представя трима стари училищни другари: Едуард Пиластър, Хю Пиластър и Мики Миранда.

Реакцията на госпожица Робинсън бе поразителна. Тя пребледня като платно под слоя руж и попита:

— Пиластър? Нали не става дума за семейството на Тобайъс Пиластър?

— Баща ми се казваше Тобайъс Пиластър — заяви Хю. — Откъде ви е познато това име?

Тя бързо си възвърна присъствие на духа.

— Баща ми някога работеше за „Тобайъс Пиластър и Ко“. Като дете се чудех кой е този Ко.

Разсмяха се и моментното напрежение се разсея. После момичето ги покани:

— Искате ли да седнете, момчета?

На масата имаше бутилка шампанско. Соли наля от нея на госпожица Робинсън и помоли да им донесат още чаши.

— Ей, това е истинско събиране на стари другари от „Уиндфийлд“ — каза после. — Познайте кой още е тук! Тонио Силва.