Кен Фолет - Опасно богатство

Огледа се и забеляза етърва си Биатрис Пиластър. Джоузеф имаше двама братя. Единият беше Тобайъс — бащата на Хю, а другият — Уилям, когото винаги наричаха „Младия Уилям“, защото бе роден двадесет и три години след Джоузеф. Сега той бе на двадесет и пет и все още не бе партньор в банката. Биатрис бе негова съпруга. Тя напомняше голямо пале, щастлива, непохватна и нетърпелива да се сприятели с всички. Огъста реши да поговори и с нея за Самюъл и секретаря му. Отиде при нея и я попита:

— Биатрис, скъпа, би ли желала да видиш спалнята ми?

Мики и баща му си тръгнаха от събирането и поеха пеша към квартирата си. Маршрутът им минаваше изцяло през паркове — първо бе Хайд парк, после Грийн парк, а след това — Сейнт Джеймс парк, докато накрая стигнаха до реката. Спряха по средата на Уестминстър бридж да си починат за малко и да се насладят на гледката.

На северния бряг на реката се простираше най-великият град на света. Нагоре по течението се намираше Сградата на парламента, построена като модерна имитация на издигащото се в съседство Уестминстърско абатство от тринайсети век. Надолу пък се разкриваше гледка към градините на Уайтхол, двореца на херцозите Бъклу и голямата тухлена сграда на гарата „Чаринг крос“.

Доковете не се виждаха, а и големите кораби не се качваха чак до тук, но по реката имаше множество малки плавателни съдове, както и шлепове и екскурзионни лодки. Окъпаният в лъчите на късното слънце пейзаж бе истинска наслада за очите.

Южният бряг пък сякаш се намираше в друга държава. На това място, в Ламбет, се произвеждаха керамични изделия. Сред полета от глинеста кал, осеяни с разнебитени работилнички, тълпи от мъже със сиви лица и облечени в дрипи жени все още работеха: варяха кости, разпределяха боклук, палеха и поддържаха огъня в пещите и наливаха готовата, омесена глина в калъпи, за да изработят водопроводните тръби и цилиндричните димоотводи, необходими за бързо разрастващия се град. Миризмата бе толкова силна, че се усещаше дори на моста, на четиристотин метра от мястото. Схлупените колиби, в които живееха, бяха скупчени край стените на двореца Ламбет, лондонската резиденция на архиепископа на Кентърбъри. Напомняха на мръсотията, която остава на брега след отлив. Независимо от близостта на архиепископския дворец, предградието бе познато под името „Земята на дявола“, вероятно защото множеството огньове и пушека, сновящите насам-натам работници и отвратителната воня караха хората да си мислят за ада.

Квартирата на Мики се намираше в Камбъруел, почтен и хубав квартал, разположен след фабриките за керамика. Той и баща му обаче се поколебаха на моста, защото нямаха особено желание да навлизат в Земята на дявола. Мики все още проклинаше скрупулите на стария Сет Пиластър, чиито методистки убеждения пречеха на плановете му.

— Ще разрешим проблема с превоза на пушките, Папа — увери го. — Не се притеснявай за това.

Папа сви рамене.

— Кой стои на пътя ни? — попита.

Въпросът бе съвсем прост, но в семейство Миранда смисълът му бе много по-дълбок. Когато някой Миранда се сблъскаше с непреодолим проблем, питаше: „Кой стои на пътя ни?“. Това в действителност означаваше: „Кого трябва да убием, за да бъде свършена работата?“. Този въпрос връщаше Мики към варварския живот в провинция Санта Мария и отвратителните, зловещи легенди, които предпочиташе да забрави: историята за начина, по който Папа наказал любовницата си за изневярата й — вкарал в нея дулото на пушката си и дръпнал спусъка; за еврейското семейство, което отворило магазин до неговия в столицата на провинцията, а той го подпалил и изгорил живи мъжа, жената и децата им; разказа за джуджето, преоблечено като Папа по време на карнавала, което разсмивало всички със съвършеното подражание на наперената му походка — обаче Папа отишъл при него, съвсем спокойно извадил пистолета си и му отнесъл главата.

Дори за Кордоба това не бе нормално, но там безразсъдната му жестокост му бе спечелила страховита слава и хората се бояха от него. Тук, в Англия, за подобно нещо биха го вкарали в затвора.

— Не смятам, че ще възникне необходимост от драстични мерки — заяви Мики, като се опитваше да прикрие нервността си зад маската на равнодушие.

— Поне засега няма нужда да бързаме — каза Папа. — У дома започва зимата. До лятото боеве няма да има. — После изгледа твърдо Мики. — Обаче пушките ми трябват преди края на октомври.

От този поглед на Мики му се подкосиха краката. Облегна се на каменния парапет, за да си възвърне равновесието.