Кен Фолет - Опасно богатство

— Естествено, така е.

— Когато един банкер сключва сделка, той не мисли, че заради прибързаността му някоя вдовица от Борнмът може да изгуби спестяванията си — безпокои се единствено за собственото си богатство. По същия начин фактът, че незаконните деца страдат, по никакъв начин не пречи на безскрупулните мъже да прелъстяват слугините.

— Да, разбирам гледната ви точка — отвърна управителят с болезнено изражение на лицето. — Наистина много… а-а… оригинална аналогия.

Мейзи реши, че няма нужда да го измъчват повече и се обърна на другата страна, за да може той да се съсредоточи върху яребицата си.

— Забелязала ли си, че благородническите титли винаги се дават на грешните хора? — попита я Дан. — Само виж Хю и братовчед му Едуард. Хю е почтен, талантлив и трудолюбив, а Едуард е глупав, мързелив и безполезен — но Едуард е граф Уайтхейвън, а Хю — просто господин Пиластър.

Мейзи се опитваше да не гледа към Хю. Въпреки че бе доволна, задето я бе поканил, беше болезнено да го вижда в лоното на семейството му.

Съпругата му, синовете му, майка му и сестра му образуваха затворен семеен кръг, в който тя не можеше да проникне. Знаеше, че бракът му с Нора е нещастен: това ясно се виждаше от начина, по който си говореха, без изобщо да се докосват, без да се усмихват и без да проявяват нежност един към друг. Това обаче не бе голямо утешение. Двамата бяха семейство, а пък Мейзи никога нямаше да бъде част от него.

Прииска й се да не беше идвала на сватбата.

Един лакей дойде при Хю и тихо му каза:

— От банката ви търсят по телефона, сър.

— Не мога да говоря сега — отвърна Хю.

Няколко минути по-късно се появи и главният му прислужник.

— На телефона е господин Мълбъри от банката, сър. Иска да се чуе с вас.

— Не мога да говоря сега! — раздразнено повтори Хю.

— Разбирам, сър — и прислужникът се обърна.

— Не, изчакай една минута — промени мнението си Хю.

Мълбъри прекрасно знаеше, че в момента се намира на сватбения прием на сестра си, който е в разгара си. Чиновникът бе интелигентен и отговорен човек. Нямаше да настоява да се чуят, освен ако не бе станал някакъв проблем.

При това наистина сериозен.

Хю изтръпна, пронизан от страх.

— Най-добре да поговоря с него — реши накрая. Изправи се и каза: — Моля да ме извините, майко, Ваша Светлост — възникна нещо, за което трябва да се погрижа.

Забързано излезе от палатката, прекоси поляната и влезе в къщата. Телефонът се намираше в библиотеката му. Вдигна слушалката и заяви:

— На телефона е Хю Пиластър.

— Обажда се Мълбъри, сър — разнесе се гласът на деловодителя му. — Много съжалявам, че ви…

— Какво става?

— Получи се телеграма от Ню Йорк. В Кордоба е избухнала война.

— О, не!

Това бе ужасна новина за Хю, за семейството му и за банката. Възможно най-лошата.

— Гражданска война, по-точно — прибави Мълбъри. — Въстание. Семейство Миранда е нападнало столицата Палма.

Сърцето на Хю биеше бясно.

— Някаква информация за силите, с които разполагат? — Ако въстанието можеше да се потуши бързо, все още имаше надежда.

— Президентът Гарсия е избягал.

— Мътните да го вземат! — Следователно положението бе сериозно. Прокле горчиво Мики и Едуард. — Нещо друго има ли?

— Дойде и втора телеграма, този път от клона ни в Кордоба, обаче още не е разшифрована.

— Обади ми се веднага щом е готова!

— Добре, сър.

Хю завъртя ръчката на апарата, набра оператора и поиска да го свържат с борсовия посредник, който банката използваше. Наложи се да почака известно време, докато се осъществи връзката.

— Данби, обажда се Хю Пиластър. Какво е положението с кордовските облигации?

— Предлагаме ги на половината от номиналната стойност, но пак нямаме купувачи.

„На половин цена“, помисли си Хю. Банка „Пиластър“ вече бе фалирала. Изпълни го отчаяние.

— Колко още ще паднат?

— Ще стигнат до нула, струва ми се. Никой не плаща лихвите на правителствените облигации по време на гражданска война.

Нула! Банка „Пиластър“ току-що бе изгубила два и половина милиона лири. Вече нямаше надежда, че постепенно ще успеят да регулират балансовия отчет. Макар да знаеше, че се хваща за сламки, Хю попита:

— Да предположим, че въстаниците бъдат пометени в рамките на следващите няколко часа — какво би станало в такъв случай?

— Не мисля, че и тогава някой ще си купи облигации — отговори Данби. — Инвеститорите ще чакат, докато нещата се изяснят. И при най-добрия възможен сценарий ще минат пет-шест седмици, преди хората да започнат да си възвръщат доверието.