Кен Фолет - Опасно богатство

Същевременно това бе добре и за „Пиластър“. Целият финансов свят бе научил, че заради пристанище „Санта Мария“ резервите от пари в брой на банката са намалели с повече от един милион лири. Грандиозното празненство засилваше доверието на хората в банката, защото им показваше, че „Пиластър“ все още е невъобразимо богата, както винаги. Една евтина сватба би предизвикала съмнения.

Зестрата на Доти от сто хиляди лири бе прехвърлена на сметката на съпруга й, но все още оставаше инвестирана в банката срещу лихва от пет процента. Ник можеше да изтегли парите, но нямаше нужда от всичките наведнъж. Затова щеше да взима постепенно и по малко, за да изплаща ипотеките на баща си и преустройството на имотите. Хю бе доволен, че виконтът не е изтеглил всичко наведнъж, защото в конкретния момент подобни големи тегления поставяха банката под твърде сериозно напрежение.

Всички знаеха за огромната зестра на Доти. Хю и Ник не бяха успели да го запазят в тайна, а пък и такова нещо по принцип много бързо се разчуваше. Цял Лондон говореше за това. Хю предположи, че и в момента темата се обсъжда на поне половината маси.

След малко той се огледа и срещна погледа на една гостенка, която никак не бе щастлива. И наистина, тя се мусеше нещастно и недоволно, все едно я бяха изиграли — като евнух по време на оргия. Леля му Огъста.

— Лондонското общество вече е съвсем пропаднало — обърна се Огъста към полковник Мюдфорд.

— Страхувам се, че може би сте права, лейди Уайтхейвън — измърмори той учтиво.

— Произходът и възпитанието вече не се броят за нищо — продължи тях. — А пък евреите ги пускат навсякъде.

— Наистина е така.

— Аз бях първата графиня Уайтхейвън, но почтеното и уважавано семейство Пиластър е запазило високото си място в обществото в продължение на цял век, преди да му окажат честта да получи титла. А пък днес човек, чийто баща е бил черноработник, може да стане благородник, просто защото е направил състояние от продажбата на наденици.

— Така е, така е. — Полковник Мюдфорд се обърна към жената от другата му страна и попита: — Госпожо Телстън, мога ли да ви предложа още сос от френско грозде?

Огъста загуби интерес към него. Тя кипеше от гняв, докато наблюдаваше спектакъла, на който я бяха принудили да присъства. Хю Пиластър, синът на банкрутиралия Тобайъс, предлагаше „Шато Марго“ на своите триста гости; Лидия Пиластър, вдовицата на Тобайъс, седеше до херцога на Норич; Дороти Пиластър, дъщерята на Тобайъс, се бе омъжила за виконт Ипсуич с най-голямата зестра в историята. Същевременно собственият й син, горкичкият Теди, наследникът на великия Джоузеф Пиластър, скоропостижно бе загубил поста си на старши партньор, а съвсем скоро и бракът му щеше да бъде анулиран.

Вече нямаше никакви правила! Всеки можеше да влезе в обществото. И сякаш в потвърждение на мисълта си, в този миг съзря най-голямото парвеню от всички: госпожа Соли Грийнборн, преди — Мейзи Робинсън. Удивително бе, че Хю е имал наглостта да покани жената, чийто живот представляваше един безкраен скандал. В началото тя бе най-обикновена проститутка; после се омъжи за най-богатия евреин в Лондон; а сега ръководеше болница, в която неомъжени жени (същите никаквици като нея) спокойно раждаха копелетата си. Но ето я сега — седеше на съседната маса, облечена в рокля с цвета на ново медно пени, потънала в разговор с управителя на Централната банка на Англия! Сигурно му разказваше за неомъжените майки. А пък той я слушаше съсредоточено!

— Поставете се на мястото на една неомъжена слугиня — каза Мейзи на управителя. Той се стресна, а на Мейзи й се наложи да потисне усмивката си. — Помислете за последствията, ако родите: ще изгубите работата си и покрива над главата си, няма да имате средства за живеене, а детето ви няма да има баща. Нима в такъв случай ще си кажете: „О, ама аз мога да родя в хубавата болница на госпожа Грийнборн в Саутуърк, защо тогава да не го направя?“. Разбира се, че няма! Болницата ми по никакъв начин не поощрява момичетата да водят безнравствен живот. Просто ги спасяваме от ужасната съдба да раждат по канавките.

Дан Робинсън, който седеше от другата страна на сестра си, се присъедини:

— Това е нещо като закона за финансовите институции, който предлагам в парламента. Той ще задължи банките да правят застраховки, с които да покрият загубите на дребните вложители в случай на криза.

— Да, знам за него — отвърна управителят.

— Някои критици твърдят, че по този начин ще се поощрят банкрутите, тъй като ще бъдат по-малко болезнени — продължи Дан. — Това обаче са пълни глупости. Никой банкер не иска да фалира, каквито и да са обстоятелствата.