Кен Фолет - Опасно богатство

Само че първо трябваше да го кажат на глас.

Спря очи върху Уилям, който бе най-възрастният Пиластър след Самюъл.

— Ти как мислиш?

Колебанието на Уилям трая само секунда.

— Смятам, че ти трябва да станеш старши партньор, Хю — заяви той.

— Майор Хартшорн?

— Подкрепям.

— Сър Хари?

— Категорично — и само се надявам, че ще приемеш.

Край, беше го постигнал! Хю направо не можеше да повярва. Пое си дълбоко въздух.

— Благодаря ви за доверието, което ми оказвате. И приемам. Надявам се, че мога да ни преведа през това премеждие с непокътнати репутация и богатство.

В този момент влезе Едуард.

Последва смутено мълчание. Досега го обсъждаха зад гърба му, все едно бе умрял. Слисаха се, като го видяха да влиза от плът и кръв в стаята.

В началото той не забеляза атмосферата.

— Цялата банка е като разбунен кошер — подхвърли той. — Младшите чиновници търчат насам-натам, старшите си шушнат из коридорите, никой не подхваща работа — какво става, по дяволите?

Никой не му отговори.

На лицето му се изписа смайване, а после и вина.

— Какво има? — попита, но изражението му подсказа на Хю, че се досеща за отговора. — Най-добре ще е да ми кажете защо ме зяпате така! — настоя все пак. — В края на краищата, аз съм старшият партньор.

— Не, не си — поправи го Хю. — Старшият партньор съм аз.

Госпожица Дороти Пиластър се ожени за виконт Никълъс Ипсуич в методистката църква в Кенсингтън в една студена, ярка ноемврийска утрин. Службата бе съвсем проста, макар да продължи доста дълго. Последва обяд в голяма отоплявана палатка, разпъната в градината на Хю. На присъстващите триста гости сервираха горещ бульон, доувърски морски език, печени яребици и шербет от праскови.

Хю бе изключително щастлив. Сестра му бе наистина красива и сякаш сияеше. Съпругът й пък успя да очарова всички. Най-щастлива обаче бе майката на Хю. Тя се усмихваше блажено, седнала до бащата на младоженеца, херцог Норич. За първи път от двайсет и четири години не бе облечена в черно: носеше сиво-син кашмирен костюм, който подчертаваше гъстата й сребриста коса и спокойните сиви очи. Животът й бе разбит от самоубийството на баща му и бе изстрадала дълги години на нищета. Сега обаче, когато вече бе минала шейсетте, имаше всичко, което някога бе искала. Красивата й дъщеря бе станала виконтеса Ипсуич, а някой ден щеше да бъде херцогиня Норич; синът й пък бе богат и преуспял, старши партньор в банка „Пиластър“.

— Някога си мислех, че ми липсва късмет — прошепна на Хю между две блюда, — обаче грешах. — Постави ръка на рамото му, сякаш го благославяше. — Всъщност съм истинска късметлийка.

На Хю му се прииска да заплаче.

Тъй като никоя от жените не желаеше да носи бяло (то бе запазено за булката), нито пък черно (в него се обличаха за погребения), гостенките представляваха пъстроцветна картина. Избрали бяха топли цветове, сякаш за да отблъснат първия есенен мраз: яркооранжево, наситеножълто, малиновочервено и тъмнорозово. Мъжете, както винаги, бяха в черно, бяло и сиво. Хю бе с редингот с кадифени ревери и маншети: дрехата бе черна, но както обикновено, той се противопоставяше на общоприетите порядки със светлосинята си копринена вратовръзка — единствената волност, която си позволяваше. Всъщност през последните години се бе превърнал в истински образец на благоприличие и порядъчност. Понякога чак изпитваше носталгия към дните, когато бе черната овца на семейството.

Отпи глътка от „Шато Марго“, любимото си червено вино. Сватбеният прием бе подобаващо разточителен за тази толкова специална двойка и Хю бе доволен, че може да си го позволи. Същевременно изпитваше вина, задето харчи толкова пари в момент, когато банка „Пиластър“ е в такова окаяно положение. Все още имаха облигации на пристанище „Санта Мария“ на стойност милион и четиристотин хиляди лири, както и други кордовски облигации за почти един милион лири; не можеха да ги продадат, защото щяха да предизвикат срив в цената, а това бе нещото, от което Хю най-силно се страхуваше. Щеше да му отнеме поне една година да стабилизира балансовия отчет. От друга страна, успешно бе превел банката през кризата, която изискваше неотложни мерки, така че сега разполагаха с достатъчно пари в брой да посрещнат редовните тегления в обозримото бъдеще. Едуард вече изобщо не стъпваше в банката, макар че технически щеше да остане партньор до края на финансовата година. Бяха в безопасност, освен ако не се случеше някаква непредвидена катастрофа от рода на война, земетресение или чумна епидемия. Предвид всичко това, Хю се чувстваше длъжен да осигури на сестра си прекрасна, разточителна сватба.