Кен Фолет - Опасно богатство

— Само че никога не сте допускали, че тази чест ще бъде оказана на един евреин.

— Това е напълно вярно — макар че толкова много банкери са евреи.

— Не бихте ли могли да напишете, че сред банкерите има достатъчно християни, от които министър-председателят да избира?

Хобс обаче не проявяваше особено желание да го стори.

— Бихме могли, но…

— Ами тогава го направете!

— Извинете, госпожо Пиластър, но това не е достатъчно.

— Не ви разбирам — нетърпеливо каза тя.

— Това е професионално съображение. Трябва ми нещо, което ние, журналистите, наричаме „тенденциозно представяне“. Например бихме могли да обвиним Дизраели — или лорд Бийкънсфийлд, какъвто е в момента — че проявява пристрастие спрямо представителите на собственото си вероизповедание. Ето това би била тенденциозна позиция. Само че, като се има предвид колко почтен е той по принцип, подобно обвинение едва ли ще звучи основателно.

Огъста ненавиждаше колебливостта, но се сдържа. Разбираше, че тук става дума за реален проблем. Помисли малко и изведнъж я осени една идея.

— Дизраели с нормална церемония ли зае мястото си в Камарата на лордовете?

— Да, във всяко едно отношение.

— Следователно е положил клетва за вярност върху християнска библия?

— Точно така.

— И Стария, и Новия завет?

— Разбирам накъде биете, госпожо Пиластър. Дали Бен Грийнборн ще се закълне върху християнска библия? Ако съдя по онова, което знам за него, едва ли ще го направи.

Огъста поклати несигурно глава.

— Възможно е и да го стори, ако преди това нищо не е споменато по въпроса. Той не търси нарочно конфронтация. Същевременно е изключително упорит, когато го предизвикат. Ако обществеността започне гръмко да настоява да се закълне върху библията като всички останали, е напълно възможно да се възпротиви. Не би допуснал хората да казват, че е бил заставен да направи каквото и да било.

— Гръмко настояване от страна на широката общественост — замисли се Хобс. — А-ха…

— Можете ли да го постигнете?

На Хобс идеята все повече му допадаше.

— Вече си представям заглавията — възбудено каза той. — „БОГОХУЛСТВО В КАМАРАТА НА ЛОРДОВЕТЕ!“ Ето това наричаме „тенденциозно представяне“, госпожо Пиластър. Вие сте изключителна. Би трябвало да се занимавате с журналистика!

— Колко ласкателно! — бе коментарът й.

Той обаче не забеляза сарказма й. Вместо това изведнъж се замисли.

— Господин Грийнборн е много влиятелен човек.

— Както и господин Пиластър.

— Разбира се, разбира се.

— Мога ли в такъв случай да разчитам на вас?

Хобс бързо прецени рисковете и реши отново да подкрепи каузата на Пиластър.

— Оставете всичко на мен.

Огъста кимна. Вече се чувстваше малко по-добре. Лейди Морт щеше да настрои кралицата срещу Грийнборн, Хобс щеше да раздуха въпроса в пресата, а пък Фортескю изчакваше реда си и щеше да подскаже (на ушенце) на министър-председателя името на един безупречен кандидат: Джоузеф. Перспективите отново изглеждаха добри.

Изправи се с намерението да си тръгне, но Хобс не бе приключил.

— Ще позволите ли да рискувам с въпрос на една друга тема?

— Моля, заповядайте.

— Предложиха ми много евтина печатарска преса. Знаете, че в момента използваме външни машини. Ако имаме собствена преса, ще намалим разходите си. Възможно е дори да припечелим нещо допълнително, ако поемаме външни поръчки.

— Това е пределно ясно — намеси се раздразнено Огъста.

— Чудех се дали банка „Пиластър“ няма да прояви интерес към отпускане на търговски заем.

Това бе цената, за да продължи да им оказва подкрепа.

— Колко?

— Сто и шейсет лири.

Сумата бе нищожна. А пък ако Хобс вложеше в кампанията си срещу даването на благородническа титла на евреи толкова енергия и жлъч, колкото бе използвал в защита на идеята банкерите да стават благородници, наистина щеше да си струва.

— Уверявам ви, че сделката е… — започна той.

— Ще говоря с господин Пиластър.

Джоузеф щеше да се съгласи, но тя не искаше да улеснява прекалено Хобс. Ако му отпуснеха заема с неохота, той щеше да го оцени повече.

— Благодаря ви. Винаги е удоволствие да ви видя, госпожо Пиластър.

— Не се и съмнявам — отвърна тя и излезе.

В министерството на Кордоба цареше тишина. Кабинетите на първия етаж бяха пусти. Тримата чиновници, които работеха в тях, си бяха отишли преди часове. Мики и Рейчъл бяха организирали вечеря в залата на втория етаж, на която бяха поканили тесен кръг хора — сър Питър Маунтджой, заместник-министър в Министерството на външните работи, заедно със съпругата му; посланика на Дания и рицаря Микеле от италианското посолство. Гостите обаче си бяха тръгнали и прислужниците бяха разтребили залата. Мики се канеше да излезе.