Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Том й се усмихна. Разбираше, че е кисела, защото се беше уплашила.

— Не се мръщи много, да не ти се пресече млякото в гърдите, като се роди бебето.

— Няма да мога да изхраня никой от нас, ако не си намериш работа за зимата.

— Зимата още е много далече — отвърна й той.

През лятото останаха в селото. По-късно щяха да оценят това решение като ужасна грешка, но за момента изглеждаше съвсем разумно, защото Том, Агнес и Алфред можеха да печелят всеки по пени на ден с работа по нивите през жътвата. Когато дойде есента и трябваше да си тръгнат, имаха си тежка кесия със сребърни пенита и едно тлъсто прасе.

Първата нощ изкараха на портика на една селска църква, но на втората намериха малък манастир в околностите и се възползваха от монашеското гостоприемство. На третия ден се озоваха сред горите на Шът, огромно обрасло с храсти и дървета пространство по път, не много по-широк от волска кола. Пищната лятна зеленина вехнеше между дъбовете от двете страни.

Том носеше по-малките си сечива в кожена чанта, а чуковете бе накачил на колана си. Наметалото си бе пъхнал на вързоп под лявата мишница, а железния си прът държеше в дясната ръка и го използваше за подпиране. Радваше се, че отново е на пътя. Следващата му работа можеше да е на някоя катедрала. Можеше да стане майстор зидар и да се задържи там до края на живота си. Можеше да построи толкова чудесна църква, че със сигурност да иде в рая.

Агнес беше прибрала малкото им домакинска посуда в котлето за готвене, което носеше вързано на гърба си. Алфред се грижеше за сечивата, с които някъде щяха да направят новия си дом: брадва, тесла, трион, чукче, шило за пробиване на дупки в кожа и дърво, лизгар. Марта беше твърде малка, за да носи каквото и да било, освен паницата си и ножчето си за ядене, завързани за колана й и зимното наметало, стегнато на гърба й. Имаше задължението обаче да кара прасето, докато успеят да го продадат на някой пазар.

Том държеше Агнес под око, докато крачеха през безкрайните гори. Беше вече на повече от средата до срока си и носеше доста тежест в корема си, в добавка към товара на гърба си. Но изглеждаше неуморна. Алфред също беше добре: беше на възрастта, в която момчетата имат толкова енергия, че не знаят какво да правят с нея. Само Марта се уморяваше. Тънките й краченца ставаха за весело лудуване, но не и за дълъг поход. Тя постоянно изоставаше, тъй че другите трябваше да спират и да изчакат детето и свинята да ги настигнат.

Докато вървеше, Том си мислеше за катедралата, която щеше да съгради един ден. Започна, както винаги, с представата за арка. Беше просто: две прави колони, крепящи полукръг. След това си представи втора, съвсем същата като първата. Прилепи двете една до друга в ума си, за да се образува дълбок свод. После прибави още една и още много, докато се получи цяла редица от тях, всички долепени една до друга и оформили тунел. Точно това бе същината на една сграда — покрив да пази от дъжда и две стени, които да крепят покрива. Една църква бе просто тунел с подобрения.

Тунелът беше тъмен, тъй че първите подобрения бяха прозорци. Ако стената е достатъчно здрава, можеш да направиш дупки в нея. Дупките щяха да са кръгли отгоре, с прави страни и плосък перваз — същата форма като първоначалната арка. Използването на сходни форми за арки, прозорци и врати бе едно от нещата, които правеха една сграда красива. Еднаквостта беше друго и Том си представи в ума си дванайсет еднакви прозорци, на равно разстояние един от друг по двете стени на тунела.

След това Том се опита да си представи корнизите над прозорците, но вниманието му се изплъзна, защото го обзе чувството, че някой го наблюдава. Глупаво чувство, помисли си той. Ако не друго, много ясно, че го гледаха всичките птици, лисици, котки, катерици, плъхове, мишки, невестулки, белки и полевки, които скитаха из леса.

По пладне седнаха край един поток. Пиха от чистата вода и ядоха студен бекон и киселици, които събраха по горската шума.

Следобеда Марта се беше уморила. В един момент се забави на стотина крачки зад тях. Докато стояха и я чакаха да ги настигне, Том си спомни Алфред на същата възраст. Беше красиво златокосо момче, здраво и храбро. Нежността се смеси с раздразнение, докато гледаше как Марта гълчи прасето, че е толкова мудно. След това от храстите точно пред нея изскочи някаква фигура. Онова, което се случи след това, бе толкова бързо, че Том едва можа да го повярва. Мъжът, появил се тъй внезапно на пътя, вдигна тояга над рамото си. В гърлото на строителя се надигна вик, но докато успее да изкрещи, разбойникът замахна с тоягата си към дъщеря му. Удари я с все сила в слепоочието и Том чу болезнения пукот при удара. Момичето му падна на земята като изтървана парцалена кукла.