Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Уилям се смъкна от коня. Нямаше съмнение за какво служи постройката. Голямо водно колело се въртеше под напора на бързо течащия поток. Колелото въртеше дебела ос, която влизаше през страничната стена на сградата. Беше здрава дървена конструкция, направена да трае дълго. Който я беше построил, явно очакваше да я използва спокойно години занапред.

Мелничарят стоеше пред отворената врата с израз на уязвена невинност, изписана на лицето му. В помещението зад него се виждаха чували със зърно, наредени на спретнати купове. Селякът му се поклони вежливо, но нямаше ли лек присмех в погледа му? Уилям за сетен път го жегна болезненото усещане, че тези хора не го смятат за никой. Неспособността му да наложи волята си над тях го караше да се чувства импотентен. Безсилен гняв се надигна в душата му и той изрева на мелничаря:

— Защо си въобразяваш, че ще ми се измъкнеш? За глупак ли ме мислиш? Това ли е? Това ли си мислиш?

После го зашлеви през лицето.

Мъжът изрева много пресилено и съвсем ненужно се свлече долу.

Уилям го прекрачи и влезе вътре. Оста от водното колено беше свързана с помощта на няколко дървени предавки за оста на воденичния камък на горния етаж. Смляното зърно се изсипваше през улей долу на гумното в наземния етаж. Вторият етаж, който трябваше да носи тежестта на воденичния камък, се крепеше от четири здрави греди (взети от гората на Уилям без негово разрешение, несъмнено). Ако гредите се срежеха, цялата постройка щеше да падне.

Уилям излезе навън. Хю Брадвата носеше вързано за седлото си оръжието, от което бе получил прозвището си.

— Дай ми брадвата си.

Хю се подчини. Уилям влезе отново вътре и засече подпорните греди на горния етаж.

Глухият тътен на брадвата в постройката, която селяците толкова грижливо бяха построили, за да го мамят с мелничарските налози, му донесе огромно удоволствие. „Не ми се смеят вече“, мислеше си Уилям със злоба.

Уолтър влезе след малко и остана да гледа. Господарят му изсече дълбок прорез в едната подпора, а после сряза до средата втора греда. Платформата горе, която носеше огромната тежест на воденичния камък, взе да трепери.

— Донеси въже.

Уолтър излезе навън.

Уилям продължи да реже другите две греди толкова дълбоко, колкото посмя. Постройката бе готова да рухне. Конярят се върна с намотка въже. Графският син го стегна около едната греда, а после изнесе другия край навън и го върза за шията на бойния си кон.

Селяните гледаха намръщени и смълчани.

Щом нагласи въжето, Уилям попита:

— Мелничарят къде е?

Мелничарят се приближи, със същото изражение на несправедливо оскърбен човек.

— Жерве, вържете го и го вкарайте вътре.

Мелничарят се опита да се отскубне, но Жилбер го спъна и седна отгоре му, а Жерве върза ръцете и краката му с кожени ремъци. Двамата рицари го вдигнаха. Нещастникът започна да се мята и да моли за милост.

Един от селяните излезе от тълпата и рече:

— Не можете да правите това. Това е убийство. Дори господар не може да убива обикновени хора.

Уилям посочи разтреперан пръст към него.

— Ако още веднъж си отвориш устата, ще те вкарам вътре с него.

За миг мъжът го изгледа непокорно. После премисли и се оттегли назад.

Рицарите излязоха от мелницата. Уилям подкара коня си, докато въжето се изпъна. Плесна го по задницата и животното се напрегна.

Вътре в сградата мелничарят започна да крещи. Шумът беше смразяващ. Беше вик на човек, изпаднал в смъртен ужас; човек, който знае, че след няколко мига ще е премазан до смърт.

Конят изметна глава, мъчейки се да разхлаби въжето около врата си. Уилям му изрева, изрита го по задницата, за да го накара да дръпне, а след това викна на рицарите си:

— Вдигнете въжето и теглете, бе!

Четиримата рицари награбиха изпънатото въже и задърпаха с коня. Селяците в тълпата надигнаха възмутени гласове, но бяха твърде изплашени, за да се намесят. Артър гледаше отстрани пребледнял.

Крясъците на мливаря станаха още по-пронизителни. Уилям си представи заслепяващия ужас, който трябваше да го е обзел, докато очакваше ужасната си смърт. Никой от тия селяци нямаше да забрави мъстта на Хамли.

Гредата изскърца силно. Последва още по-силно пращене и тя се прекърши. Конят хукна напред и рицарите пуснаха въжето. Единият ъгъл на покрива хлътна. Зареваха жени. Дървените стени на воденицата сякаш потръпнаха; крясъците на мелничаря се извисиха още повече; последва мощен трясък, щом горният под рухна; крясъкът секна отведнъж и земята се разтърси, когато воденичният камък падна на гумното. Стените се пръснаха, покривът хлътна навътре и след малко от мелницата бе останало само камара дърва за огън, погребала мъртвец.