Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

— Прекъснахте ме точно когато го вкарвах на моята — оплака се Уолтър.

Уилям видя, че слугата му все още не е задоволен.

— Натикай го в устата на тая. На нея й харесва.

— Ще пробвам.

Уолтър се премести, сграбчи жената за косата и повдигна главата й. Беше вече достатъчно уплашена, за да направи каквото и да било, тъй че се подчини с готовност. Жерве и Хю вече нямаше нужда да я държат, но стояха и гледаха. Изглеждаха очаровани: сигурно никога досега не бяха виждали жена, оправяна от двама мъже едновременно. Уилям също не беше го виждал. Имаше нещо странно възбуждащо в това. Уолтър изглежда изпитваше същото, защото скоро започна да диша тежко и задъхано, а след това свърши. Докато го гледаше, Уилям се изпразни миг или два по-късно.

След малко се изправиха. Уилям все още беше възбуден.

— Що й вие не го повторите с нея? — предложи на Жерве и Хю. Блазнеше го идеята да погледа представлението отново.

Те обаче не бяха склонни.

— Моята сладурана ме чака — измърмори Хю, а Жерве добави:

— Също и мойта.

Курвата стана и заоправя роклята си. Лицето й не издаваше нищо.

— Не беше толкова лошо, нали? — каза й Уилям.

Тя се изправи пред него, погледа го за миг, а после присви устни и го заплю. Усети по лицето си топла лепкава течност — беше задържала спермата на Уолтър в устата си. Храчката замъгли погледа му. Вбесен, вдигна ръка да я удари, но тя се шмугна навън между параваните. Уолтър и другите рицари избухнаха в смях. Уилям не мислеше, че е много смешно, но не можеше да подгони момичето със спермата по лицето си. Осъзна, че единственият начин да съхрани достойнството си, бе да се направи, че не му пука и също се засмя.

— Е, лорде, надявам се, че няма да пръкнете бебе на Уолтър сега! — подвикна Жерве Грозника и всички отново зареваха от смях. Дори Уилям този път реши, че е смешно.

Всички излязоха заедно от стаичката, като се превиваха от смях и бършеха очи. Другите момичета разтревожено ги наблюдаваха: бяха чули писъците на курвата на Уилям и се бояха от неприятности. Един-двама клиенти надникнаха любопитно иззад параваните. Уолтър рече:

— За пръв път виждам онова да го хвърля момиче! — и се разсмяха отново.

До вратата стоеше един от скуайърите на лорда и гледаше притеснено. Беше още почти момче и сигурно никога досега не беше влизал в бардак. Усмихна се плахо, без да знае дали му се полага да се включи във веселбата.

— Какво търсиш тук, говнян идиот? — сопна му се Уилям.

— Нося съобщение за вас, лорде — заекна скуайърът.

— Добре, не ми губи времето. Казвай какво е!

— Много съжалявам, ваша милост — отвърна момчето. Изглеждаше толкова уплашено, че Уилям си помисли, че ще се обърне и ще побегне от къщата.

— За какво съжаляваш бе, говно? — ревна Уилям. — Дай ми съобщението!

— Баща ви е умрял, лорде — изломоти хлапето и се разплака.

Уилям зяпна стъписан. Умрял? Баща му?

— Но той е в идеално добро здраве! — извика глупаво. Вярно, че баща му вече не можеше да се бие на бойното поле, но това не бе изненадващо за близо петдесетгодишен мъж. Скуайърът продължаваше да плаче. Уилям си спомни как изглеждаше баща му последния път, когато го видя: здрав, със зачервено лице, сърцат и буен, толкова изпълнен с живот, колкото можеше да е човек, и това бе само преди… Осъзна леко изненадан, че бе изтекла почти година от последното им виждане. — Какво се е случило? — попита той скуайъра. — Какво се е случило с него?

— Получи удар, милорд — изхлипа момчето.

Удар. Новината започна да попива в ума му. Баща му беше мъртъв. Онзи едър, силен, настръхнал и избухлив мъж лежеше безпомощен и изстинал върху каменна плоча някъде…

— Трябва да се върна у дома — заяви изведнъж Уилям.

— Първо трябва да помолите краля да ви освободи — напомни кротко Уолтър.

— Да, прав си — съгласи се вяло господарят му. — Налага се да поискам разрешение.

Умът му беше замаян.

— Да дам ли бакшиш на съдържателката? — попита Уолтър.

— Да. — Подаде му кесията си. Някой го загърна в наметалото му. Слугата му измърмори нещо на жената, която държеше бардака и й даде някакви пари. Хю Брадвата отвори вратата пред лорда. Всички излязоха.

Вървяха мълчаливо по улиците на малкото градче. Уилям се чувстваше някак странно отчужден, сякаш гледаше всичко отгоре. Не можеше все още да проумее факта, че баща му вече го няма. Щом приближиха кралския стан, той се постара да се вземе в ръце.

Кралят провеждаше дворцовия съвет в църквата, понеже тук нямаше нито замък, нито градски съвет. Беше малка и скромна каменна църква, чиито стени отвътре бяха боядисани в яркочервено, синьо и оранжево. На средата на пода бе запален огън и красивият русокос крал седеше край него на дървен трон, изпънал крака пред себе си в обичайната си отпусната поза. Носеше войнишки дрехи, високи ботуши и кожена туника, но бе с корона на главата вместо с шлем. Уилям и Уолтър си пробиха път до вратата на храма през тълпата молители, кимнаха на стражите, които задържаха простолюдието назад и навлязоха във вътрешния кръг. Стивън разговаряше с някакъв току-що пристигнал граф, но забеляза Уилям и прекъсна веднага.