Паулу Коелю - Единайсет минути

Стюардесата й поиска билета и й каза, че за съжаление тарифата не позволява подобен престой. Мария се утеши с мисълта, че ще се почувства потисната при вида на един толкова хубав град. Успяваше да запази самообладанието си, силната си воля, нямаше да позволи на красивия пейзаж и на спомените за някого да разрушат всичко.

Слезе от самолета, премина през граничната проверка; багажът й щеше да бъде натоварен директно на другия самолет; така че нямаше за какво да се притеснява. Вратите се отвориха, пътниците започнаха да излизат и да се прегръщат с тези, които ги очакваха — жените, майките, децата. Мария се престори, че това не я засяга, но същевременно се замисли отново за самотата си; само че този път имаше една тайна, една мечта, самотата вече не беше толкова горчива, животът й щеше да е по-лесен.

— Никой не може да ни отнеме Париж.

Не беше екскурзовод. Не беше и шофьор на такси. Краката й се разтрепериха, когато чу гласа.

— Никой не може да ни отнеме Париж ли?

— Това изречение е от един филм, който обожавам. Искаш ли да видиш Айфеловата кула?

Да, искаше. Много искаше. Ралф държеше букет от рози и очите му бяха пълни със светлина, светлината, която тя бе видяла още първия ден, докато той я рисуваше, а тя потръпваше от студения вятър.

— Но как пристигна тук преди мен? — попита Мария само за да прикрие изненадата си, отговорът изобщо не я интересуваше, но й трябваше време, за да си поеме въздух.

— Видях, че четеш някакво списание. Можех да дойда при теб още тогава, но съм романтичен, неизлечимо романтичен, затова реших, че ще е по-добре да взема първия самолет за Париж, да се разходя из летището, да чакам три часа, да прочета безброй пъти разписанието на полетите, да купя цветя за теб, да кажа изречението, което Рик казва на любимата си в „Казабланка“, и да си представя изненаданото ти лице. И да съм сигурен, че ти точно това искаш, че ме чакаш, че цялата решителност и воля на света не са достатъчни, за да попречат на любовта внезапно да промени правилата на играта. Не е толкова трудно да бъдеш романтичен като във филмите, не смяташ ли?

Не знаеше дали е трудно, или не, но сега това нямаше никакво значение за нея — дори и след като съзнаваше, че съвсем отскоро познава този мъж, че са се любили за пръв път преди няколко часа, че бе представена на приятелите му вчера, а той самият беше посещавал бара, в който тя работеше, и е бил женен два пъти. Подобна биография не беше безупречна. От друга страна, тя имаше достатъчно пари, за да купи ферма, бе млада, с независим характер, притежаваше голям житейски опит. Въпреки това реши, че след като съдбата винаги бе избирала вместо нея, можеше да рискува още веднъж. Целуна го, без да прояви ни най-малко любопитство към онова, което става, след като се появи надписът „Край“ на екраните в кината. Но ако някой някога поискаше да разкаже нейната история, щеше да го помоли да започне така, както започват приказките:

Имало едно време…

Подобно на всички хора по света — като в този случай не се боя ни най-малко да обобщавам, — и на мен ми беше необходимо доста време, докато открия свещения смисъл на секса. Младостта ми съвпадна с една епоха на изключително голяма свобода, важни открития и много ексцеси, която беше последвана от консервативен период, изпълнен със забрани — цената, която трябваше да бъде платена за крайностите, които наистина имаха тежки последствия.

През десетилетието на ексцесите (говоря за седемдесетте години) писателят Ървинг Уолъс написа книга за американската цензура, разкривайки в нея юридическите машинации, целящи да попречат да бъде издаден един текст върху секса: „Седемте минути“.

В романа на Уолъс книгата, която е обект на дискусията за цензурата, само е спомената, а темата за сексуалността се появява рядко. Опитах се да си представя какво съдържа забранената книга; помислих си дали не бих могъл да я напиша аз самият. В романа си Уолъс често споменава несъществуващата книга и това ограничи — дори направи невъзможна — задачата, която си бях поставил. У мен остана само споменът за заглавието (смятам, че Уолъс е бил твърде консервативен по отношение на времето и реших малко да го увелича), както и идеята, че е важно да се подходи сериозно към темата за сексуалността — което впрочем вече е направено от много писатели.

През 1977 г., веднага след като бях изнесъл лекция в Мантуа (Италия), намерих в хотела, където бях отседнал, някакъв ръкопис, който ми бяха оставили на рецепцията. Обикновено не чета ръкописи, но този го прочетох — ставаше дума за истинската история на една бразилска проститутка, за браковете й, проблемите й със закона, авантюрите й. През 2000 г., минавайки през Цюрих, се свързах с въпросната проститутка — която ще наричам Соня — и й казах, че съм харесал ръкописа й. Препоръчах й да го изпрати на бразилското ми издателство, но то го отхвърли. Соня, която по това време се бе установила в Италия, взе влака и дойде да се срещне с мен в Цюрих. Покани ни — мен, мой приятел и една репортерка от в. „Блик“, която току-що ме бе интервюирана — да отидем на Лангщрасе, зоната на местната проституция. Не знаех, че Соня е предупредила колежките си за нашето посещение, и за моя изненада трябваше да раздавам автографи върху книгите си, преведени на най-различни езици.