Паулу Коелю - Единайсет минути

Когато Мария отвори очи, слънчевите лъчи вече бяха започнали да влизат през отворените щори.

„Два пъти се любих с него — помисли си тя, гледайки заспалия до нея мъж. — А ми се струва, че винаги сме били заедно, че той винаги е познавал живота ми, тялото ми, светлината ми, болката ми.“

Стана и отиде в кухнята да направи кафе. И именно тогава забеляза двата куфара в коридора и си спомни за всичко: за клетвата, за молитвата в църквата, за живота си, за мечтата, която се стреми да се превърне в действителност и да изгуби очарованието си, за съвършения мъж, за любовта, в която тяло и душа са едно и също нещо, а удоволствие и оргазъм са различни неща.

Можеше да остане; нямаше какво повече да губи в живота си освен една илюзия. Спомни си поемата: време да плачеш, време да се смееш.

Имаше обаче още един стих: „Време да прегръщаш, време да се разделяш.“ Направи кафето, затвори вратата на кухнята и повика такси по телефона. Призова на помощ силната си воля, която я бе отвела толкова далеч, енергията, скрита в нейната „светлина“, която й бе подсказала точния час на тръгване, закриляше я и щеше да й помогне да запази завинаги спомена за тази нощ. Облече се, взе куфарите и излезе, молейки се той да не се събуди през това време и да я помоли да остане.

Но той не се събуди. Докато чакаше таксито на улицата, мина някаква циганка, която продаваше цветя.

— Не искате ли да си купите един букет?

Мария си купи; цветята бяха знак, че есента е пристигнала, а лятото си е отишло. Женева щеше да се лиши за дълго от кафенетата по каменните улици и парковете, пълни с хора, които се разхождаха или се приличаха на слънце. Но това нямаше значение; тя заминаваше, защото това бе нейният избор, нямаше място за съжаления.

Пристигна на летището, изпи още едно кафе, чака четири часа полета до Париж, мислейки през цялото време, че Ралф Харт всеки миг ще се появи, тъй като малко преди да заспи му бе казала часа на заминаването си. Във филмите става така: накрая, когато жената понечва да влезе в самолета, изниква отчаяният мъж, сграбчва я, целува я и я връща в своя свят под усмихнатите и съучастнически погледи на служителите от авиокомпанията. На екрана се появява надписът „Край“ и всички зрители разбират, че от този момент нататък двамата ще бъдат вечно щастливи. „Филмите никога не показват какво се случва след това“, каза си тя, като се опитваше да се утеши. Брак, готвене, деца, все по-малко секс, жената намира първата бележка от любовницата, решава да вдигне скандал, изслушва обещанията на мъжа, че това повече няма да се повтори, втора бележка от друга любовница, друг скандал и заплашване с развод, но този път мъжът не реагира толкова убедително, казва само, че я обича. Трета бележка, от трета любовница, и тогава избира мълчанието, преструвайки се, че не знае, защото той може да й каже, че не я обича повече и че тя е свободна да си тръгне. Не, филмите не показват това. Свършват, преди да е започнал истинският живот. По-добре да не мисли повече.

Изчете едно, две, три списания. Най-сетне обявиха нейния полет, след като бе чакала цяла вечност в голямото фоайе, и тя се качи в самолета. Продължаваше да си представя известната сцена, в която щом жената си затегне колана, усеща нечия ръка на рамото си, обръща се и вижда мъжа до себе си усмихнат.

Но нищо подобно не се случи.

Мария спа по време на краткия полет от Женева до Париж. Не й остана време да мисли каква история ще разкаже, като се прибере вкъщи, но родителите й със сигурност щяха да са доволни, че дъщеря им се е върнала и че ще имат ферма и осигурени старини.

Събуди се от разтърсването при приземяването. Самолетът обикаля дълго по пистите, стюардесата се приближи и й каза, че трябва да се прехвърли на друг терминал, тъй като самолетът за Бразилия е на терминал Е, а тя в момента се намира на терминал В. Няма за какво да се притеснява, самолетите се движат по разписание, разполага с много време и ако нещо не й е ясно, персоналът на летището ще я упъти. Докато машината се приближаваше до мястото за слизане, Мария се замисли дали си струва да остане един ден в този град само за да направи няколко снимки и да разказва, че е видяла Париж. Нуждаеше се от време, за да мисли, да остане насаме със себе си, да скрие дълбоко спомените от предишната нощ, за да може да им се наслаждава винаги когато поиска да се почувства жива. Да, да остане в Париж беше чудесна идея; тя попита стюардесата кога е следващият полет за Бразилия, ако реши да не лети същия ден.