Паулу Коелю - Единайсет минути

Плодов коктейл, разговор, какво прави тук, студено е, нали? Тази музика ми харесва, аз пък предпочитам АББА, швейцарците са студени, ти от Бразилия ли си? Разкажи ми нещо за родината си! Има карнавал. Бразилките са красиви, знаеш ли? Усмихва се и приема комплимента, може би трябва да си придаде леко срамежлив вид. Танцуват отново, но този път забелязва погледа на Милан, който се почесва по главата и сочи часовника си. Миризма на мъжки парфюм, бързо разбира, че ще трябва да свикне с най-различни миризми. Тази поне е на парфюм. Танцуват прегърнати. Още един плодов коктейл, времето минава. Милан й бе казал четирийсет и пет минути, нали така? Поглежда си часовника, мъжът я пита дали не чака някого, тя отговаря, че след час ще дойдат нейни приятели, той я кани да излязат от бара. Хотел, триста и петдесет франка, душ след секса (мъжът, заинтригуван, отбелязва, че другите момичета не го правят). Тя не е Мария, в тялото й е друга жена, която нищо не чувства, а само изпълнява механично някакъв ритуал. Тя е актриса. Милан й бе обяснил всичко, само не и как да се раздели с клиента. Благодари му, той също не знае какво да каже, а освен това му се спи.

Бори се със себе си, иска да се прибере вкъщи, но трябва да се върне в бара и да остави петдесетте франка, и тогава се появява друг мъж, пак коктейл, въпроси за Бразилия, хотел, отново душ (този път без коментар). Пак се връща в бара, собственикът взема комисионната си, казва й, че може да си тръгва, тъй като тази вечер няма много клиенти. Не взема такси, преминава през цялата улица „Берн“ пеша, разглеждайки другите заведения, витрините с часовници, църквата на ъгъла (затворена е, винаги е затворена. ..). Както обикновено никой не я поглежда.

Върви в студа. Не усеща ниската температура, не плаче, не мисли за парите, които е спечелила, изпаднала е в нещо като транс. Някои хора се раждат, за да се оправят сами в този свят. Това не е нито хубаво, нито лошо, просто такъв е животът. Мария е от тях.

Прави усилие, за да размишлява върху случилото се. Започна днес и вече се смята за професионалистка, струва й се, че е започнала отдавна, че цял живот е вършила това. Странно е, но изпитва гордост, че не избяга. Сега трябва да реши дали да продължи напред. Ако продължи, ще стане най-добрата — което досега никога не й се беше случвало.

Но животът постепенно я учи — и то много бързо, — че само силните оцеляват. А за да си силен, трябва да си най-добрият, нямаш друг избор.

Из дневника на Мария, на другата сутрин:

Аз не съм тяло, което има душа, а съм душа, която има някаква видима част, наречена тяло. През всички тези дни присъствието на душата ми беше много по-осезаемо, отколкото си представях. Тя не ми казваше нищо, не ме критикуваше, не ме съжаляваше. Само ме наблюдаваше.

Днес разбрах коя е причината: отдавна престанах да мисля за онова нещо, наречено любов. Тя като че ли ми бяга, сякаш вече не е толкова важна за мен, не се чувства добре дошла. Но ако не мисля за любовта, с мен ще е свършено.

На другия ден, когато се върнах в „Копакабана“, се отнасяха към мен с много повече уважение — доколкото разбрах, много момичета се появяват за една вечер и се отказват. Която продължи, се превръща в нещо като съюзничка, в приятелка, защото е способна да разбере трудностите и причините или по-скоро липсата на причини, накарала ги да изберат този начин на живот.

Всички мечтаят да дойде някой и да открие в тях истинската жена, спътница, любовница, приятелка. Но всички знаят още от първия миг на всяка нова среща, че нищо подобно няма да се случи.

Трябва да пиша за любовта. Трябва много да мисля и да пиша за любовта — иначе душата ми няма да издържи.

Макар и да смяташе, че любовта е нещо много важно, Мария не забравяше дадения й още първата вечер съвет и се опитваше да я изживее само върху страниците на своя дневник. Впрочем отчаяно търсеше начин да стане най-добрата, да спечели много пари за малко време и да намери сериозна причина за това, което вършеше. Ето кое беше най-трудното: да открие истинската причина.

Вършеше това, защото имаше нужда от пари. Не беше точно така — всички винаги се нуждаят от пари, но не всички избират да живеят извън рамките на обществото. Правеше го, защото търсеше нови преживявания. Дали бе така? Градът предлагаше какви ли не нови удоволствия — като например да кара ски, да се разхожда с лодка по езерото, — а тя никога не бе проявявала какъвто и да било интерес към тях. Правеше го, защото нямаше какво повече да губи, животът й представляваше ежедневно, постоянно разочарование.