Паулу Коелю - Единайсет минути

Честта си. Достойнството си. Себеуважението си. Като се замисля, никога не съм имала нито едно от тези три неща. Не съм се родила по собствено желание, не намерих никой, който да ме обича, винаги съм вземала погрешни решения. Повече няма да позволя на живота да решава вместо мен.

На другия ден се обадиха от агенцията и попитаха кога ще бъдат снимките и ревюто, тъй като вземали комисионна за всеки сключен договор. От което Мария веднага стигна до извода, че те нищо не знаят, и им каза, че арабинът ще влезе във връзка с тях.

Отиде в библиотеката и поиска книги за секса. Щом предвиждаше сериозно възможността да работи — само една година, както си бе обещала — в област, от която нищо не разбираше, то първото нещо, което трябваше да научи, бе как да се държи, как да доставя удоволствие и как да получава пари в замяна.

За нейно разочарование библиотекарката й каза, че имали само специализирана литература, понеже библиотеката била правителствена институция. Мария прочете съдържанието на едно от ръководствата и веднага го върна: авторите не разбираха нищо от щастие, след като говореха само за ерекция, проникване, импотентност, предпазни мерки и други скучни неща. За миг се поколеба дали да не вземе „Психологически предпоставки за фригидността у жената“, тъй като тя самата получаваше оргазъм само при мастурбиране, въпреки че й беше приятно, когато някой мъж я обладаваше и проникваше в нея.

Но тя не търсеше удоволствие, а работа. Благодари на библиотекарката, мина през един магазин и направи първата си инвестиция в евентуалната кариера, която се очертаваше на хоризонта — купи си дрехи, които й се сториха достатъчно секси, за да събудят желание у всеки мъж. След това отиде на онова място, което бе намерила на картата. Улица „Берн“ започваше от една църква (какво съвпадение, намираше се близо до японския ресторант, където бе вечеряла предишния ден), следваха витрини, които предлагаха евтини часовници, а на другия й край се намираха заведенията, за които бе чувала да се говори, като по това време на деня всички те бяха затворени. Мария отново се разходи край езерото, купи — без никакво притеснение — пет порнографски списания, за да научи какво евентуално ще трябва да прави, изчака да се стъмни и отново се отправи към същата улица. Там избра наслуки един бар с внушителното бразилско име „Копакабана“.

Разговаряйки със самата себе си, тя установи, че нищо не е решила. Това щеше да бъде само един опит. Откакто бе дошла в Швейцария, за пръв път й беше хубаво и се чувстваше свободна.

— Търсиш работа — каза й собственикът, който миеше чаши зад бара. Дори не се бе постарал да придаде въпросителна интонация на изречението. В бара имаше маси, дансинг в единия ъгъл и няколко канапета покрай стените. — Нищо не мога да направя. За да работиш тук, където спазваме закона, трябва да имаш поне трудова книжка.

Мария му я показа и настроението на мъжа сякаш се подобри.

— Имаш ли опит?

Тя не знаеше какво да отговори: ако каже „да“, той ще попита къде е работила преди това. Ако даде отрицателен отговор, може да я отпрати.

— Пиша книга.

Идеята й хрумна неочаквано, сякаш невидим глас й помагаше в този миг. Забеляза как мъжът се престори, че й вярва, макар да бе разбрал, че лъже.

— Преди да решиш каквото и да било, поговори най-напред с някои от момичетата. Тук има поне шест бразилки, така че ще разбереш какво те очаква.

Мария понечи да каже, че не се нуждае от ничии съвети и че нищо не е решила, но мъжът вече се бе отдалечил, оставяйки я сама, без дори да й предложи чаша вода. Момичетата започнаха да пристигат, собственикът забеляза няколко бразилки и ги помоли да поговорят с новодошлата. Нито една обаче не гореше от желание да го стори, от което Мария заключи, че се боят от конкуренция. Влязоха и момичета с азиатски черти, а също и други, които сякаш бяха пристигнали от романтичните заснежени планини около Женева. Най-сетне, след като чака два часа, устата й пресъхна, изпуши няколко цигари, изпитвайки все по-силното усещане, че е взела погрешно решение, и безброй пъти си повтори наум въпроса „какво търся тук?“, разгневена от пълното безразличие както на съдържателя, така и на момичетата, до Мария се приближи една от бразилките и я попита:

— Защо избра точно този бар?

Мария би могла отново да се позове на историята с книгата или да стори това, което бе направила в случая с кюрдите и с Хуан Миро: да каже истината.

— Заради името. Не знам откъде да започна, а и не знам дали искам да започна.