Паулу Коелю - Единайсет минути

Вървя по улиците, гледам хората и си мисля -дали те сами са избрали своя път в живота? Или и те като мен са били „избрани“ от съдбата? Домакинята, която е мечтала да бъде фотомодел, банковият директор, който е искал да стане музикант, зъболекарят, който тайно е написал книга и би желал да се посвети на литературата, момичето, което би дало всичко, за да работи в телевизията, но единствената работа, която е намерило, е била на касиерка в супермаркет.

Не изпитвам никакво самосъжаление. Най-важното е, че не съм жертва, защото можех да си изляза от ресторанта с непокътнато достойнство и с празно портмоне. Можех да чета морал на мъжа срещу мен или да се опитам да го накарам да открие в мен принцеса, която е по-добре да завладее, отколкото да купи. Можех да се държа по хиляда начина, но — както повечето човешки създания — предоставих на съдбата да избере посоката, в която да тръгна.

Не съм единствената, въпреки че пътят, който избрах, ми изглежда незаконен и краен в сравнение с този на другите. Но всички ние сме равни в търсенето на щастие: директорът музикант, зъболекарят писател, касиерката актриса, домакинята фотомодел, никой от нас не е щастлив.

Това ли било? Нима е толкова лесно? Тя бе в чужд град, сред непознати, и онова, което вчера за нея бе мъчение, днес й даваше чувството за свобода, не бе длъжна да дава обяснения на никого.

За пръв път от много години Мария реши да прекара целия ден в размишления за самата себе си. Досега тя винаги се бе съобразявала с другите: с майка си, със съученичките си, с баща си, с чиновниците от модната агенция, с учителя по френски, със сервитьора, с библиотекарката, с това, което минувачите на улицата — които никога преди не бе виждала — мислеха в момента. В действителност никой не мислеше за нищо, най-малко за нея, някаква бедна чужденка, която би могла да изчезне утре и дори и полицията да не забележи, че я няма.

Стига толкова! Излезе рано, изпи сутрешното си кафе там, където ходеше винаги, поразходи се край езерото, видя демонстрация на някакви бежанци. Една жена с малко кученце каза, че били кюрди, и Мария, вместо да се преструва, че знае отговора, и да покаже колко е начетена и образована, попита:

— От коя държава идват кюрдите?

За нейн а изненада жената не успя да й отговори. Така е устроен светът: хората говорят тъй, сякаш знаят всичко, а когато се осмелиш да им зададеш някакъв въпрос, се оказва, че нищо не знаят. Мария влезе в един интернет клуб и разбра, че кюрдите идват от Кюрдистан, една несъществуваща държава, която днес е разделена между Турция и Ирак. Излезе отново на улицата и се върна там, където се бе разхождала, търсейки жената с кученцето, но тя си бе заминала. Сигурно животинчето не бе издържало да стои половин час и да гледа групата хора, увити в шалове, които носеха лозунги и на фона на някаква музика скандираха нещо на странен език.

„Ето каква съм. По-точно ето каква бях: преструвах се, че всичко знам, криейки се зад мълчанието си, докато оня арабин не ме ядоса до такава степен, че да се осмеля да кажа, че знам само каква е разликата между безалкохолните напитки. Дали е бил шокиран? Дали е променил мнението си за мен? Нищо подобно! Сигурно моята спонтанност му се е сторила фантастична! Винаги съм губила, когато съм се опитвала да се правя на по-умна, отколкото съм: стига толкова!“

Сети се за модната агенция. Дали са знаели какво иска арабинът — в такъв случай Мария отново бе проявила наивност, — или наистина са смятали, че той ще й намери работа в страната си?

Независимо от всичко това Мария не се чувстваше толкова самотна въпреки сивото утро в Женева и близката до нулата температура, демонстрацията на кюрдите, пристигащите точно по разписание автобуси, магазините, в които отново изнасяха бижутата по витрините, банките, които отваряха, спящите просяци, швейцарците, които отиваха на работа. Не се чувстваше толкова самотна, защото до нея вървеше друга жена, може би невидима за минувачите. Никога досега не бе забелязвала присъствието й, но тя беше тук.

Мария се усмихна на невидимата жена до себе си, която приличаше на Света Богородица, майката на Исус. Жената също й се усмихна и й каза да внимава, защото нещата не са толкова прости, колкото си мисли. Мария не обърна внимание на съвета, отвърна, че е пълнолетна, че отговаря за постъпките си и че не е възможно да съществува всемирен заговор срещу нея. Разбрала бе, че има хора, готови да платят хиляда швейцарски франка за една нощ, за половин час между бедрата й, и единственото, което трябваше да реши в близките дни, бе дали да не вземе тези хиляда швейцарски франка, които бе оставила в жилището си, да си купи самолетен билет и да се върне в родния си град. Или да остане още малко, достатъчно време, за да купи къща на родителите си, хубави дрехи за себе си и билети за местата, които открай време бе мечтала да посети.