Паулу Коелю - Единайсет минути

— Нямам време да чета книги.

— Как така нямате време? С какво сте заета?

— С много неща: уча френски, водя си дневник и…

— И какво още?

Тя щеше да каже „чакам да ми позвънят по телефона“, но реши, че ще е по-добре да замълчи.

— Вие сте млада, животът е пред вас. Четете! Забравете какво са ви казали за книгите и четете.

— Чела съм много.

Изведнъж Мария си спомни за „енергията“, за която й бе говорил някога Маилсон. Библиотекарката, която стоеше срещу нея, имаше вид на чувствителна жена с мек характер, би могла да й помогне, ако всичко се провали. Трябваше да я спечели на своя страна, интуицията й подсказваше, че би могла да й бъде приятелка. Мария бързо се поправи:

— Но бих искала да чета още. Моля ви, помогнете ми да си избера книги.

Жената донесе „Малкия принц“. Същата вечер Мария прелисти книгата, видя рисунките в началото, където се появяваше една шапка — авторът обаче твърдеше, че всъщност за децата това е змия, погълнала слон. „Струва ми се, че никога не съм била дете — помисли си Мария. -На мен ми прилича повече на шапка.“ И понеже нямаше телевизор, тя реши да придружи малкия принц в неговите пътувания, макар че се натъжаваше всеки път, когато се появеше думата „любов“ — забранила си бе да размишлява на тази тема, тъй като рискуваше да стигне до самоубийство. Въпреки няколкото покъртителни романтични сцени между принца, лисицата и розата, книгата бе много интересна и тя престана да проверява на всеки пет минути дали батерията на мобилния й телефон не е изтощена (боеше се да не пропусне шанса си поради невнимание).

Мария започна да посещава често библиотеката и да разговаря с жената, която й изглеждаше също толкова самотна, колкото бе и тя, искаше й съвети, обсъждаха заедно не само авторите, но и нещата от живота. В един момент обаче парите й почти привършиха, ако останеше още две седмици, нямаше да може да си купи билет за връщане.

И тъй като животът винаги изчаква критични ситуации, за да покаже добрата си страна, телефонът най-сетне звънна.

Три месеца след като бе открила думата „адвокат“ и два месеца след като бе получила обезщетението, от което живееше, една агенция за модели я потърси и се поинтересува дали г-жа Мария все още може да бъде намерена на този телефон. Отговорът бе едно студено „да“, което тя бе репетирала дълго, за да прикрие тревогата си. Съобщиха й, че някакъв арабин, който бил професионален импресарио на модели в своята страна, искал да я покани да участва в ревю. Мария си спомни за неотдавнашното си разочарование, но помисли също така и за парите, от които отчаяно се нуждаеше.

Уговориха си среща в един много луксозен ресторант. Срещу нея седеше елегантен и много очарователен възрастен господин, какъвто досега тя не бе срещала. Той я попита:

— Знаете ли чия е онази картина? На Хуан Миро. Знаете ли кой е Хуан Миро?

Мария мълчеше и се правеше на много съсредоточена в храната, доста по-различна от тази в китайските ресторанти. В същото време отбеляза наум, че при следващото си ходене в библиотеката трябва да поиска книга за Миро. Арабинът обаче продължаваше:

— Онази маса там е била любимата маса на Фелини. Какво мислите за филмите на Фелини?

Тя отговори, че много ги харесва. Арабинът поиска да задълбае в подробности и Мария, давайки си сметка, че няма да издържи теста за обща култура, пристъпи направо към въпроса:

— Не съм тук, за да играя театър. Единственото, което знам, е да правя разлика между пепси и кока-кола. Не бихте ли желали да поговорим за модното ревю?

Изглежда, че откровеността на момичето направи добро впечатление на арабина.

— Ще поговорим за това след вечеря, когато отидем да изпием по едно питие.

Настъпи пауза, през която двамата се гледаха и се опитваха да отгатнат мислите си.

— Много сте красива — продължи арабинът. — Ако се съгласите да изпиете нещо с мен в моя хотел, ще ви дам хиляда франка.

Мария веднага разбра. Дали вината бе в модната агенция? Или пък в нея самата, тъй като не бе разпитала по-подробно за вечерята? Вината не бе нито в агенцията, нито в нея: чисто и просто нещата се уреждаха по този начин. Изведнъж тя почувства колко много й липсват затънтеното й родно градче, Бразилия, прегръдката на майка й. Спомни си за предупреждението на Маилсон на плажа, когато той бе споменал за триста долара; тогава й се бе сторило забавно, че би могла да получи толкова много пари за една нощ с някой мъж. В този момент обаче тя осъзна, че няма нито един човек на света, с когото би могла да разговаря; беше сама, в чужд град, живяла бе сравнително добре двайсет и две голини, но те не можеха да й помогнат да реши кой би бил най-добрият отговор.