Паулу Коелю - Единайсет минути

Още на другия ден Мария се записа в дневен курс по френски, където срещна хора с най-различни житейски философии, вероизповедания и възрасти — мъже, облечени в ярки цветове и с множество златни гривни по ръцете, забулени жени, деца, които учеха по-бързо от възрастните, докато би трябвало всъщност да е обратното, тъй като възрастните имат по-голям опит. Изпита гордост, когато разбра, че всички познават нейната страна, карнавала, самбата, футбола и най-известната личност на света, наречена Пеле. Отначало тя се постара да бъде любезна и се опита да поправи произношението на името му (Пеле, а не Пьоле!), но скоро се отказа — в манията си да променят всички имена и да смятат, че са прави, чужденците слагаха ударението в собственото й име на последната сричка.

Същия следобед, решена да практикува езика, Мария за пръв път излезе из града с двете имена. Откри един чудесен шоколад, сирене, което никога не бе опитвала, огромен фонтан по средата на езерото, все още неутьпкания от стъпките на женевците сняг, ресторантите с камини (въпреки че не бе влязла в нито един от тях, бе видяла пламъка на огъня и това бе породило у нея приятно чувство на спокойствие). С изненада откри също така, че не всички надписи рекламираха часовници, имаше и реклами на банки. Мария така и не разбра защо има толкова много банки за толкова малко жители, след като в тях рядко се виждаха хора, но реши да не разпитва за това.

След три месеца на самоконтрол, който си бе наложила по време на работа, буйната й бразилска кръв — както всички на света смятаха, — заговори и тя се влюби в един арабин, който учеше френски в същия курс. Увлечението й трая три седмици и една вечер тя реши да изостави всичко и да отиде с него в планината край Женева. Когато на следващия следобед се върна на работа, Роже я извика в кабинета си. Още неотворила вратата, Мария разбра, че е уволнена поради лошия пример, който давала на останалите момичета. Разгневен, Роже й каза, че се е разочаровал за пореден път и че на бразилските жени не може да се има доверие. (О, господи, пак тази мания да се обобщава всичко!) Тя напразно се опитваше да го убеди, че е имала много висока температура поради различията в климата, докато той негодуваше, че ще трябва пак да ходи в Бразилия, за да й намери заместничка, и че най-добре би било да направи шоу с музика и танцьорки от Югославия, тъй като те били много по-красиви и дисциплинирани.

Въпреки младостта си Мария не беше глупава, освен това арабският й любовник й бе казал, че в Швейцария синдикалните закони са много строги и тя би могла да се позове на факта, че е експлоатирана като робиня, като се има предвид, че по-голямата част от заплатата й оставаше за собственика на заведението.

Мария се върна в кабинета на Роже, като този път заговори на доста добър френски, в който се прокрадваше думата „адвокат“. Излезе оттам, след като бе получила няколко обиди и пет хиляди долара обезщетение — сума, за която никога не бе мечтала дори, и всичко това благодарение на вълшебната дума „адвокат“. Сега можеше свободно да се среща с арабина, да купи подаръци, да си направи снимки в снега и да се завърне славно у дома, както бе мечтала.

Първото нещо, което стори, бе да се обади по телефона на една съседка на майка си и да й каже, че е щастлива и я очаква блестяща кариера, така че да не се тревожат вкъщи за нея. Оставаше й само да напусне стаята в пансиона, която Роже бе наел за нея, да потърси арабина, да му се закълне във вечна любов, да приеме неговата религия и да се омъжи за него — дори и да се наложи да носи на главата си един от онези странни шалове. В края на краищата всеизвестно е, че арабите са много богати, какво друго й трябваше?

Арабинът обаче по това време вече бе далеч — може би в Арабия, страна, която тя не познаваше — и дълбоко в себе си Мария благодари на Света Богородица, че не се бе наложило да измени на религията си. И така, след като вече говореше френски доста добре и имаше пари за обратен билет, трудова книжка, причисляваща я към категорията „танцьорка на самба“, карта за престой, която все още бе валидна, и възможността в краен случай да се омъжи за търговеца на платове, Мария реши да върши това, за което знаеше, че е способна: да печели пари с красотата си.

Още в Бразилия бе прочела една книга за някакъв пастир, който в търсене на съкровището си се сблъсква с най-различни трудности, като тези трудности му помагат да постигне това, което желае; нейният случай бе съвсем същият. Бе стигнала до убеждението, че е била уволнена, за да открие истинското си призвание — да бъде фотомодел и манекен.