Паулу Коелю - Единайсет минути

Мария нае малка стая (без телевизор, защото трябваше да спестява колкото се може повече, докато успее да спечели наистина много пари) и още на другия ден започна да обикаля агенциите. Навсякъде й казваха, че трябва да представи професионални снимки, което в крайна сметка си беше инвестиция в кариерата й — мечтите струват скъпо. Похарчи голяма част от парите си при един много добър фотограф, който говореше малко и изискваше много: в студиото си разполагаше с огромен гардероб и тя позира в строги, а след това в екстравагантни рокли, дори по бански, който би накарал единствения й познат в Рио де Жанейро, преводача-охранител и бивш неин импресарио Маилсон, да се пръсне от гордост. Мария поиска по още едно копие от всички снимки, написа и едно писмо, в което разказваше колко е щастлива в Швейцария, и ги изпрати на семейството си. Щяха да помислят, че е богата, има скъпи дрехи и се е превърнала в най-прочутото момиче на градчето. Ако успееше, в което бе убедена (бе чела много книги за „положителните мисли“ и не се съмняваше в победата си), щяха да я посрещнат с музика, а префектът щеше да открие площад с нейното име.

Купи си мобилен телефон с предплатена карта (тъй като нямаше постоянен адрес) и прекара следващите дни в очакване да й позвънят. Хранеше се в китайски ресторанти (които бяха най-евтините) и за да убие времето, започна да учи усилено. Но времето минаваше бавно, а телефонът не звънеше. За нейно учудване никой не я заговаряше, докато се разхождаше по брега на езерото, с изключение на неколцина наркопласьори, които винаги стояха на едно и също място, под един от мостовете, свързващи красивата старинна градина с най-новата част на града. Мария дори започна да се съмнява в красотата си, но една от бившите й колежки, с която случайно се срещна в някакво кафене, й каза, че причината не е в нея, а в швейцарците, които не обичат да безпокоят когото и да било, а също и в чужденците, които се боят да не бъдат арестувани заради „сексуален тормоз“ — нещо, което бяха измислили, за да накарат жените по целия свят да се чувстват страшно грозни.

Из дневника на Мария, една вечер, в която тя бе загубила смелостта да излиза, да живее, да продължава да чака телефонното обаждане, което така и не идваше:

Днес минах край един увеселителен парк. И тъй като не мога да си позволя да харча пари на вятъра, реших, че е по-добре да наблюдавам хората. Дълго стоях пред скоростното влакче: установих, че повечето от хората, които се качват, търсят емоции, но когато влакчето тръгне, те примират от страх и молят да бъде спряно.

Какво искат всъщност? След като са избрали приключението, защо не са готови да стигнат до края? Или смятат, че ще е по-разумно да избегнат тези стръмни качвания и слизания и да прекарат цялото време на въртележката, обикаляйки на място?

В момента съм много самотна, за да мисля за любов, но трябва да повярвам, че това ще премине, че ще успея да си намеря работа, нали съм тук, защото самата аз избрах този път. Скоростното влакче е като моя живот, а животът по принцип е смела, увличаща игра, да живееш означава да се спускаш с парашут, да рискуваш, да падаш и отново да ставаш, да си като алпинистите, да искаш да се изкачиш на върха вътре в себе си и да си неудовлетворена и разтревожена, когато не успяваш.

Не ми е лесно да съм далеч от семейството си и от езика, на който мога да изразявам всичките си емоции и чувства, но от днес нататък, когато съм потисната, ще си спомням за този увеселителен парк. Ако заспя и изведнъж се събудя на някое скоростно влакче, какво ли ще почувствам?

Е, добре, най-напред ще изпитам чувството, че съм в затвор, ще се изплаша от завоите, ще ми се повръща и ще поискам да сляза. Но ако повярвам, че релсите са моят път, че Бог управлява влакчето, то тогава кошмарът ще се превърне във въодушевление. Та нали скоростното влакче е точно това, сигурна играчка, на която мога да се доверя и която ще стигне до края, но по време на пътуването ще съм длъжна да гледам околния пейзаж и да крещя от възбуда.

Въпреки че бе написала неща, които й се струваха много мъдри, тя самата не успяваше да следва собствените си съвети; все по-често я обземаше депресия, а телефонът продължаваше да мълчи. За да се разсее и да практикува френския език през свободното си време, Мария започна да си купува списания с известни артисти, но скоро разбра, че харчи много пари, и потърси най-близката библиотека. Библиотекарката й каза, че не се дават списания за вкъщи, но тя самата би могла да й препоръча някои заглавия, които да й помогнат да усъвършенства френския си.