Паулу Коелю - Единайсет минути

Улица „Берн“?

— Мъжете идват тук заедно с жените си, а малкото туристи, след като видят семейната обстановка, отиват да търсят жени на други места. Научи се да танцуваш; ако можеш и да пееш, заплатата ти ще се увеличи, но също и завистта на останалите, така че те съветвам да не се опитваш да пееш.

И най-важното: не говори по телефона. Ще изхарчиш всичко онова, което още не си спечелила, дори и то няма да ти стигне.

— Но той ми обеща петстотин долара на седмица!

— Почакай и ще видиш.

Из дневника на Мария, след две седмици престой в Швейцария:

Ходих в бара и се срещнах с „хореографа“, който е от някаква страна, наречена Мароко. Трябваше да науча всяка стъпка от това, което той, без никога да е стъпвал в Бразилия, смята, че е самба. Дори нямах време да си почина от пътуването в самолета, трябваше още първата вечер да започна да се усмихвам и да танцувам. Шест момичета сме, нито една от нас не е щастлива и нито една не знае какво прави тук. Клиентите пият и ръкопляскат, изпращат ни целувки и тайно правят неприлични жестове, но се ограничават с това.

Вчера ми платиха заплатата, която е една десета от уговореното — останалата част, според договора, ми се удържа заради пътуването и престоя ми. Според изчисленията на Вивиан така ще бъде цяла година, тоест през това време няма как и къде да избягам.

Но струва ли си да бягам? Току-що пристигнах, всичко ми е непознато. Защо да не танцувам седем вечери в седмицата? По-рано го правех за удоволствие, сега го правя за пари и слава; краката ми не се изморяват, по-трудно ми е да задържам усмивката на устните си.

Имам възможността да избера дали да бъда жертва на тоя свят или авантюристка, която търси своето съкровище. Всичко зависи от това как гледам на живота.

Мария избра да бъде авантюристка, която търси съкровище, престана да обръща внимание на чувствата си, спря да плаче всяка нощ, забрави коя е; откри, че има достатъчно силна воля, за да се преструва, че е като новородена и не й е мъчно за никого. Чувствата можеха да почакат, сега трябваше да спечели пари, да опознае страната и да се върне преуспяла в родината си.

Впрочем всичко наоколо й напомняше за Бразилия, дори за родния й град: жените говореха на португалски, оплакваха се от мъжете, приказваха на висок глас, недоволстваха от работното си време, пристигаха със закъснение в заведението, опъваха се на шефа си, смятаха се за най-красивите на света и разправяха истории за своите вълшебни принцове — които обикновено или живееха далеч, или бяха женени, или пък нямаха пари и живееха на техен гръб. Обстановката в кабарето, противно на това, което си бе въобразила, виждайки брошурите на Роже, бе точно такава, каквато я бе описала Вивиан: семейна. На момичетата бе забранено да приемат покани или да излизат с клиенти, защото бяха официално регистрирани като „танцьорки на самба“. Ако бъдеха заловени да приемат листче с телефонен номер, биваха наказвани да не работят две седмици. Мария, която очакваше много повече разнообразие и емоции, постепенно се остави да бъде завладяна от тъгата и скуката.

През първите петнайсет дни от престоя си тя почти не излизаше от пансиона, където живееше — особено след като откри, че никой не разбира нейния език, дори и когато произнасяше съвсем бавно всяко изречение. Изненада се също така и след като научи нещо, което не се срещаше в родината й: градът, в който живееше сега, имаше две различни имена — Женева за жителите му и Женебра за бразилките.

Скучаейки часове наред в малката си стая без телевизор, Мария стигна до следните изводи:

а) никога нямаше да намери това, което търси, ако не може да изказва мислите си. Ето защо трябваше да научи местния език;

б) тъй като всички нейни колежки търсеха едно и също нещо, тя трябваше да бъде различна. За тази цел обаче все още не бе намерила нито решение, нито метод.

Из дневника на Мария, четири седмици след пристигането й в Женева или Женебра:

Тук съм от цяла вечност, не говоря езика, по цял ден слушам музика в стаята си и мисля за Бразилия, мечтаейки да дойде часът, в който започвам работа, а когато работя, мечтая да се прибера по-скоро в пансиона. С една дума, живея в бъдещето вместо в настоящето.

Някой ден в далечното бъдеще ще мога да си купя билет и да се върна в Бразилия, за да се омъжа за собственика на магазина за платове и да слушам злобните забележки на приятелките си, които никога не са рискували и поради това са способни единствено да обсъждат поражението на другите. Не, не мога да се върна, предпочитам да се хвърля от самолета, докато лети над океана. Но тъй като прозорците на самолетите не се отварят (впрочем никога не съм предполагала подобно нещо; колко жалко, че човек не може да диша чист въздух!), ще умра тук. Но преди да умра, искам да се боря за живота си. Ако се науча да се справям сама, ще постигна това, което искам.