Паулу Коелю - Единайсет минути

Момичето като че ли се изненада от прямия и искрен отговор. Отпи една глътка от питието си, което приличаше на уиски, заслуша се в бразилската музика, която звучеше в момента, спомена за носталгията по родината си, каза, че ще има малко клиенти тази вечер, защото били отложили голям международен конгрес, който трябвало да се проведе в околностите на Женева. Накрая, след като видя, че Мария не си тръгва, каза:

— Много е просто, трябва да спазваш три правила. Първо, не се влюбвай в никого, с когото работиш или с когото правиш секс. Второ, не вярвай на обещания и винаги вземай парите предварително. Трето, не се дрогирай.

Момичето направи пауза и продължи:

— И започни веднага. Ако днес се върнеш вкъщи, без да си си намерила клиент, ще премислиш и няма да имаш смелостта да се върнеш.

Мария бе дошла с намерението да чуе някакъв съвет, да получи информация за възможността да поработи временно, но разбра, че се намира пред онова чувство, което кара хората бързо да вземат решения — отчаянието!

— Добре. Ще започна още днес.

Не си призна, че бе започнала вчера. Жената отиде до съдържателя на бара, наричайки го „Милан“, и той се приближи, за да разговаря с Мария.

— С хубаво бельо ли си?

Никой не й бе задавал този въпрос досега. Нито гаджетата й, нито арабинът, нито приятелките й, още по-малко някой непознат. Но такъв бе животът тук: пристъпваше се направо към въпроса.

— Със светлосиви бикини съм. — После добави предизвикателно: — И без сутиен.

Вместо отговор обаче получи мъмрене.

— Утре трябва да си с черни бикини, сутиен и дълги чорапи. Да се събличат колкото се може повече дрехи е част от ритуала.

Без да губи повече време, убеден, че пред него наистина стои начинаеща, Милан й обясни останалата част от ритуала: „Копакабана“ е приятно място, а не бардак. Мъжете влизат в този бар с надеждата да срещнат жена, която е сама, непридружавана от никого. Ако някой се приближи до нейната маса, без да бъде отклонен през това време (защото освен всичко съществуваше и понятието за „изключително право върху клиент за някои момичета“), със сигурност ще я попита: „Искате ли нещо за пиене?“

На което Мария би могла да отговори с „да“ или „не“.

Свободна е да избира компанията си, въпреки че не е за препоръчване да казва „не“ повече от един път на вечер. В случай че отговори положително, ще си поръча плодов коктейл, който (случайно) е най-скъпото питие в бара. Не трябва да пие никакъв алкохол, нито да оставя на клиента да избира вместо нея.

След това е добре да приеме евентуална покана за танц. Повечето от посетителите на бара са постоянни и освен „специалните клиенти“, за които Милан не навлезе в подробности, не представляват никаква опасност. Полицията и Министерството на здравеопазването изискват ежемесечни изследвания на кръвта, за да се откриват носителките на болести, предавани по полов път. Използването на презерватив е задължително, въпреки че няма как да се контролира дали това правило се спазва, или не. Никога не трябва да предизвиква скандали — Милан беше женен, баща на семейство, и се грижеше за репутацията си и за доброто име на своя бар.

Той продължи да говори за ритуала: след танца се връщат на масата и клиентът, сякаш й съобщава нещо неочаквано, я поканва да отиде в някой хотел с него. Средната цена е триста и петдесет франка, от които петдесет франка остават за Милан като наем за масата (легален трик, за да бъдат избегнати всякакви юридически усложнения и обвинения в сексуално експлоатиране с цел печалба).

Мария отново се опита да възрази:

— Но аз спечелих хиляда франка за…

Собственикът понечи да се отдалечи, но бразилката, която присъстваше на разговора, се намеси:

— Тя се шегува.

И обръщайки се към Мария, каза на хубав, звучен португалски:

— Това е най-скъпото заведение в Женева (тук градът се наричаше Женева, а не Женебра). Никога не повтаряй подобно нещо! Той знае какви са цените на пазара, знае също така, че никой не плаща по хиляда франка, за да преспи с проститутка, с изключение на „специалните клиенти“, ако имаш късмет и умения.

Погледът на Милан, за когото Мария впоследствие разбра, че е югославянин, който живее тук от двайсет години, не оставяше и следа от съмнение.

— Цената е триста и петдесет франка.

— Да, цената е тази — повтори Мария, унизена. Първо я пита какъв е цветът на бельото й. После определя и цената на тялото й.

Нямаше време за размишления, мъжът продължаваше да дава инструкции: тя не трябва да приема покани в частни домове или в хотели, които не са петзвездни. Ако клиентът няма къде да я заведе, отиват в хотел, който се намира на пет пресечки от заведението, но с такси, за да не запомнят другите жени от останалите барове на улица „Берн“ лицето й. Мария не му повярва и си помисли, че истинската причина е страхът му тя да не получи покана за работа при по-добри условия в друг бар. Запази обаче тези мисли за себе си, спорът за цената й бе достатъчен.