Паулу Коелю - Единайсет минути

— Повтарям още веднъж: никога не пий по време на работа, така както не пият и полицаите във филмите. Оставям те, след малко започват да пристигат клиентите.

— Благодари му! — каза й на португалски бразилката. Мария му благодари. Мъжът се усмихна, но все още не бе свършил с наставленията

— Забравих нещо: времето между поръчването на напитката и излизането от заведението не трябва в никакъв случай да е по-дълго от четирийсет и пет минути. В Швейцария навсякъде има часовници, така че дори и югославяните и бразилците се научават да бъдат точни. Не забравяй, че аз изхранвам децата си с твоята комисиона.

Нямаше да забрави.

Наля й чаша газирана вода с лимон — напитката лесно можеше да мине за джин с тоник — и й каза да чака.

Постепенно барът започна да се пълни. Мъжете влизаха, оглеждаха се, сядаха сами, но скоро се появяваше някой от персонала; сякаш бе приятелско събиране, всички се познаваха отдавна и сега се възползваха от случая, за да се позабавляват след дългия работен ден. Мария въздъхваше с облекчение всеки път, когато някой от мъжете си избираше компания, въпреки че вече се чувстваше много по-добре. Може би защото беше в Швейцария, може би защото рано или късно щеше да срещне авантюрата, парите, мъжа, за които винаги бе мечтала. А може би и защото — тя едва сега си даде сметка — за пръв път от много седмици излизаше вечер и се намираше в заведение, в което имаше музика и в което можеше от време на време да чуе някой да говори на португалски. Забавно й беше да наблюдава момичетата наоколо, които се смееха, пиеха плодови коктейли и весело разговаряха.

Нито една от тях не бе дошла да я поздрави или да й пожелае успех в новата й професия, но това бе нормално, в края на краищата тя им беше конкурентка, противничка, която им оспорва трофея. Вместо да се почувства потисната, тя изпита гордост — бореше се, сражаваше се, не беше някаква безпомощна личност. Ако пожелаеше, можеше да отвори вратата и да си тръгне завинаги, но никога нямаше да забрави, че е имала смелостта да стигне дотук, да преговаря и обсъжда неща, за които досега не бе дръзнала да си помисли. „Не съм жертва на съдбата“, повтаряше си Мария всяка минута: поемаше риск, прекрачваше собствените си граници, изживяваше моменти, които един ден, в скуката на старостта, когато сърцето й се успокоеше, щеше да си спомня с известна тъга — колкото и абсурдно да изглеждаше.

Сигурна беше, че никой няма да се приближи до нея и утре всичко това щеше да й изглежда като безумен сън, който тя никога не би се осмелила да повтори. Бе си дала сметка, че хиляда франка за една нощ се случват само веднъж и че ще е най-добре да си купи билет за връщане в Бразилия. И за да минава по-бързо времето, тя започна да изчислява по колко печели всяко едно от тези момичета: ако излизат с клиент по три пъти на вечер, за четири часа труд ще спечелят това, което тя печели за два месеца в магазина за платове.

Толкова много? Е, добре, тя също бе спечелила хиляда франка за една нощ, но може би само защото бе имала късмета на начинаещия. Така или иначе, доходите на една проститутка бяха много, много по-високи от това, което би могла да спечели като учителка по френски в родния си град. И всичко това с цената на единственото усилие да постои в един бар известно време, да потанцува, да си разтвори бедрата и толкова. Дори не е необходимо да разговаря.

„Парите могат да бъдат силен аргумент“, продължаваше да размишлява Мария. Но нима са всичко? Дали пък намиращите се тук клиенти и жени наистина се забавляваха? Дали светът не бе по-различен от това, на което я бяха учили в училище? Ако използва презерватив, нищо не рискува, няма вероятност и да бъде разпозната от някой неин съгражданин. Никой не посещава Женева — както бяха казали веднъж по време на курса по френски, — с изключение на хората, които обичат да ходят ио банки. Но повечето от бразилците предпочитат да ходят по магазини, най-вече в Маями или в Париж. Триста франка на ден, пет дни седмично.

Цяло богатство! Какво правеха тези момичета тук, след като за един месец спечелваха достатъчно пари, за да се върнат в родината си и да купят къщи за майките си? Може би работеха отскоро?

А може би — и Мария се изплаши от собствения си въпрос, — може би им харесва?

Отново изпита желание да пие — шампанското й бе помогнало много предишния ден.

— Искате ли нещо за пиене?

Пред нея стоеше мъж на около трийсет години в униформа на някаква авиокомпания.

Светът около нея сякаш се завъртя в забавен кадър и Мария изпита усещането, че излиза от собственото си тяло и се наблюдава отстрани. Като умираше от срам, но в същото време се стараеше да не се изчервява, тя кимна, усмихна се и разбра, че от този миг нататък животът й завинаги ще се промени.