Паулу Коелю - Воинът на светлината — наръчник

Воинът на светлината е достоен за доверие. Случва му се да греши, а понякога и да се надценява. Но той никога не лъже. Когато седне край огъня, разговаря с другарите си. Знае, че думите му ще останат завинаги в паметта на Вселената като свидетелство за възгледите му. Воинът размишлява: „Защо да говоря толкова много, след като често пъти не съм в състояние да направя това, което казвам?“

Сърцето му отговаря: „След като защитаваш публично идеите си, трябва да направиш всичко възможно да живееш в съгласие с тях.“

И понеже смята, че той самият е това, което говори, воинът постепенно се превръща в онова, което казва.

Воинът знае, че понякога битката бива прекъсвана. Няма смисъл да се опитва да ускори нещата; трябва да прояви търпение, да изчака силите отново да влязат в стълкновение. В тишината на бойното поле той чува ударите на сърцето си.

Забелязва, че е напреднал. Че се страхува.

Воинът прави преценка на живота си; проверява дали сабята му е остра, сърцето — удовлетворено, дали в душата му гори вяра. Знае, че поддържането е толкова важно, колкото и самото действие.

Винаги има нещо, което му липсва. Затова воинът използва моментите, които времето спира, за да се въоръжи още по-добре.

Воинът знае, че ангел и демон си оспорват ръката, която държи сабята. Демонът казва: „Няма да издържиш. Няма да улучиш точния момент. Страх те е.“ Ангелът казва: „Няма да издържиш. Няма да улучиш точния момент. Страх те е.“

Воинът се учудва. Говорят едни и същи неща.

Тогава демонът продължава: „Позволи ми да ти помогна.“ А ангелът казва: „Ще ти помогна.“

В този миг воинът разбира каква е разликата. Думите са същите, но съюзниците са различни.

Тогава той избира ръката на своя ангел.

Всеки път, когато воинът вади сабята си, той я използва.

Може да си послужи с нея, за да проправи път, да помогне на някого или пък да отстрани някаква опасност, но сабята по принцип е капризна и не обича да вадят острието й без нужда.

Ето защо воинът никога не отправя заплахи. Той може да напада, да се защитава или да бяга; всяко едно от тези действия е част от битката. Не е част от битката обаче да говориш предварително за своя удар и по този начин да намалиш силата му.

Воинът на светлината винаги внимава за движенията на сабята си. Но не бива да забравя, че и сабята следи внимателно неговите движения.

Тя не е направена, за да се говори за нея.

Случва се воинът на светлината да бъде последван от злото; тогава той спокойно го кани в палатката си. Воинът пита злото: „Какво искаш — да ме нараниш или да ме използваш, за да нараниш другите?“

Злото се преструва, че не е чуло. Казва, че са му известни тъмните кътчета в душата на воина. Докосва незараснали рани, настоява за отмъщение. Напомням му, че познава капани и бързодействащи отрови, които ще му помогнат да унищожи враговете си.

Воинът на светлината го изслушва. Щом злото започне да се отклонява, той го връща към разговора и го пита за подробности, свързани с плановете му.

След като чуе всичко, воинът става и си тръгва. Злото е говорило така дълго, изчерпвало се е и се е изморило толкова много, че няма да има сили да го последва.

Понякога воинът на светлината — без да иска — прави погрешна стъпка и потъва в бездната.

Призраците го плашат, самотата го измъчва. И понеже винаги се е стремял към Справедливата битка, изобщо не е предполагал, че може да го сполети подобно нещо; но го сполетява. Обгърнат от мрака, той разговаря с учителя си.

— Учителю, паднах в бездната — казва воинът. — Водата е дълбока и черна.

— Спомни си! — отговаря учителят. — Човек се дави не защото е скочил, а защото е останал под водата.

И воинът впряга всичките си сили, за да излезе от положението, в което се намира.

Воинът на светлината понякога се държи като дете.

Това шокира хората; те са забравили, че едно дете има нужда да се забавлява, да играе, да бъде малко невъзпитано, като задава неудобни и наивни въпроси, да говори глупости, в които и то самото не вярва.

И хората започват да питат ужасени: „Нима това е духовният път? Та той се държи като дете!“

Воинът се гордее, чувайки подобни забележки. И продължава да общува с Бог чрез своята невинност и радостта си, но без да забравя за мисията си.

Латинският корен на думата „отговорност“ разкрива значението й: „способност да отговаряш, да реагираш“.

Воинът с чувство за отговорност е в състояние да наблюдава, да тренира, а също така и да бъде „безотговорен“: понякога изпуска контрола над ситуацията и нито отговаря, нито реагира.