Паулу Коелю - Вероника решава да умре

Той отново бе произнесъл името й. С цената на свръхчовешки усилия Едуард успя да се освободи от двамата мъже. Ала вместо да избяга от салона, той стоеше прав, неподвижен, така както бе стоял предишната нощ. Като при някакъв фокус всички застинаха в очакване на следващото движение.

Един от санитарите пак се приближи, ала Едуард го погледна, като вложи отново цялата си енергия.

— Ще дойда с вас. Знам къде ме водите, знам също и това, че искате всички да научат. Изчакайте ме само една минута!

Санитарят реши, че си струва да рискува; в края на краищата обстановката се бе нормализирала.

— Мисля, че ти… Мисля, че означаваш много за мен — каза Едуард на Вероника.

— Но ти нали не можеш да говориш! Не живееш в този свят, не знаеш, че се казвам Вероника! Снощи не си бил с мен, моля те, кажи, че не си бил!

— Бях.

Тя взе ръката му. Лудите крещяха, ръкопляскаха, подхвърляха неприлични думи.

— Къде те водят?

— На терапия.

— Ще дойда с теб.

— Няма смисъл. Ще се изплашиш, колкото и да те уверявам, че не боли и нищо не се усеща. Освен това тази терапия е по-добра от успокоителните, защото мозъкът ти се избистря по-бързо.

Вероника не разбираше за какво говори. Съжали, че е хванала ръката му, искаше да си тръгне по най-бързия начин, да скрие срама си, никога вече да не среща този мъж, който бе видял най-мерзкото в нея и въпреки това продължаваше да се държи нежно.

Спомни си обаче думите на Мари. На никого не бе длъжна да дава обяснения за живота си, включително и на младежа пред нея.

— Ще дойда с теб.

Санитарите прецениха, че може би така ще е по-добре: нямаше да се налага да обуздават шизофреника, той щеше да ги последва доброволно.

Когато стигнаха до спалното помещение, Едуард сам легна в леглото. Освен него чакаха още двама мъже, а до тях имаше някакъв странен апарат и чанта с платнени ленти.

Едуард се обърна към Вероника и я помоли да седне на съседното легло.

— След няколко минути историята ще се разчуе из цял „Вилет“. И хората ще се успокоят, защото и в най-буйната лудост има някаква доза страх. Само оня, който е минал през това, знае, че не е толкова ужасно.

Санитарите чуха разговора и не повярваха на шизофреника. Сигурно болеше много — но никой не знае какво става в главата на един луд. Единственото смислено нещо, което момчето бе казало, беше за страха: случаят щеше да се разчуе във „Билет“ и бързо щеше да настъпи спокойствие.

— Не трябваше още да лягаш — каза му единият от тях.

Едуард се изправи и те постлаха нещо като гумена покривка.

— Сега вече можеш да легнеш.

Той се подчини. Бе спокоен, сякаш му предстоеше нещо съвсем обичайно.

Санитарите завързаха тялото на Едуард с няколко платнени ленти и пъхнаха гума в устата му.

— Това е, за да не си прехапе езика — каза единият от мъжете на Вероника, доволен, че дава техническа информация заедно с необходимото предупреждение. Поставиха странния апарат — голям колкото кутия за обувки, с някакви копчета и три прозорчета със стрелки — на един стол до леглото. Два кабела излизаха от горната му част и завършваха във формата на слушалки. Единият от санитарите залепи слушалките върху слепоочията на Едуард. Другият през това време нагласяваше механизма, като въртеше някакви копчета ту надясно, ту наляво. Въпреки че не можеше да говори заради гумата в устата си, Едуард не откъсваше очи от Вероника и сякаш й казваше: „Не се тревожи, не се плаши!“

— Нагласен е за 130 волта за 0,3 секунди — каза санитарят, който отговаряше за апарата. — Включвам го.

Той натисна едно копче и апаратът забръмча. В същия миг очите на Едуард се изцъклиха, а тялото му се изви в леглото с такава сила, че ако не бяха платнените ленти, щеше да си счупи гръбнака.

— Спрете! — изкрещя Вероника.

— Вече спряхме — отвърна санитарят, като махаше слушалките от главата на Едуард. Въпреки това тялото на младежа продължаваше да се гърчи, а главата му се мяташе от едната на другата страна толкова буйно, че единият от мъжете я задържа с ръце. Другият прибра апарата в някаква чанта и седна да изпуши цигара.

Сцената трая няколко минути. Тялото като че ли се връщаше към нормалното си състояние, но от време на време бе разтърсвано от спазми и санитарят полагаше големи усилия, за да държи главата на Едуард неподвижна. Постепенно конвулсиите намаляваха, докато накрая съвсем спряха. Очите на Едуард бяха отворени и мъжът му ги затвори, сякаш бе мъртъв.

След това извади гумата от устата на младежа, развърза го и прибра лентите в чантата при апарата.