Паулу Коелю - Вероника решава да умре

— Единственото, което няма да можем да направим, е да се кандидатираме за президент на републиката. Опозицията ще извлече дивиденти от миналото ни.

Мари се засмя и се съгласи.

— Изморих се да живея по този начин. Не знам дали ще мога да преодолея страха си, но ми дойде до гуша от Братството, от тази градина, от „Вилет“, омръзна ми да се преструвам, че съм луда.

— Ако аз го направя, ще го направиш ли и ти?

— Никога няма да го направиш.

— Бях на път да го сторя преди няколко минути.

— Не знам. Изморена съм от всичко това, но вече съм свикнала с него.

— Когато ме приеха тук с диагноза шизофрения, ти се грижеше и се отнасяше към мен като с човешко същество дни и месеци наред. Аз също се опитвах да свикна с начина на живот, който бях решил да водя, с другага действителност, която си бях създал, но ти не ми позволи. Тогава те намразих, а днес те обичам. Мари, искам да излезеш от „Вилет“ така, както аз излязох от моя различен свят.

Мари се отдалечи, без да отговори.

В малката и почти винаги пуста библиотека на „Вилет“ Едуард не откри нито Корана, нито Аристотел, нито някой от другите философи, които Мари бе споменала. Натъкна се обаче на стихотворението на един поет:

— Накрая Бог ще ми потърси сметка — каза Едуард на висок глас. — И аз ще кажа: „Известно време се бях загледал във вятъра и забравих да сея, не се възползвах от дните си, не изпих дори виното, с което ме почерпиха. Но един ден сметнах, че съм готов, и се върнах към работата си. Разказах на хората за моите видения от рая, така както са направили преди мен Ван Гог, Вагнер, Бетовен, Айнщайн и други луди. Добре, Той ще каже, че бягам от лудницата, за да не видя как едно момиче ще умре, но то ще отиде на небето и ще се застъпи за мен.“

— Какво казвате? — прекъсна го библиотекарят.

— Искам да изляза от „Вилет“ още сега — отвърна Едуард с тон, по-висок от нормалния. -Трябва да го направя!

Библиотекарят натисна един звънец и след малко се появиха двама санитари.

— Искам да изляза! — повтори възбудено Едуард. — Чувствам се добре, оставете ме да говоря с д-р Игор!

Но двамата мъже вече го бяха хванали под ръка от двете страни. Едуард се мъчеше да се освободи от тях, макар и да знаеше, че е безполезно.

— Изпаднал си в криза, успокой се! — каза му единият. — Ще се погрижим за теб.

Едуард започна да се дърпа.

— Оставете ме да говоря с д-р Игор! Имам много неща да му казвам, сигурен съм, че ще ме разбере!

Мъжете вече го влачеха към стаята му.

— Пуснете ме! — крещеше той. — Оставете ме да разговарям с него поне за минута!

За стаята на Едуард се минаваше през салона, където се бяха събрали всички пациенти. Едуард се съпротивляваше и присъстващите станаха неспокойни.

— Пуснете го! Той е луд!

Някои се смееха, други удряха с ръце по масите и столовете.

— Това тук е психиатрия! Не можете да се държите така!

Единият от санитарите каза тихо на другия:

— Трябва да ги изплашим, иначе положението ще стане неконтролируемо.

— Има само един начин.

— На д-р Игор няма да му хареса.

— По-добре това, отколкото тази банда побъркани да изпочупи любимия му санаториум.

Вероника се стресна и се събуди, обляна в студена пот. Шумът навън бе много силен, а тя се нуждаеше от тишина, за да заспи отново. Олелията обаче продължаваше.

Изправи се, полузашеметена, и тръгна към салона, където видя как влачат Едуард, а през това време бързо надойдоха още сестри със спринцовки в ръце.

— Но какво правите? — извика тя.

— Вероника!

Шизофреникът я бе заговорил! Бе казал името й! Със смесено чувство на срам и изненада тя се опита да се приближи до него, но един от санитарите я спря.

— Какво е това? Аз съм тук не защото съм луда! Не можете да се отнасяте така с мен!

Успя да изблъска санитаря, а през това време другите пациенти крещяха и вдигаха такава врява, че тя се изплаши. Дали не бе по-добре да излезе веднага и да потърси д-р Игор?

— Вероника!