Паулу Коелю - Вероника решава да умре

Д-р Игор остави за малко писалката и се замисли: дали и той би го направил? Да, сигурно би му харесало. Оргията такава, каквато си я представяше, би трябвало да е нещо съвсем анархично, весело, където не съществува чувство за собственост, а само удоволствие и бъркотия.

Дали това не е една от главните причини толкова много хора да бъдат отровени от горчилката? Бракове, ограничени в рамките на принудителен монотеизъм, където сексуалното желание — според изследвания, които д-р Игор грижливо пазеше в медицинската си библиотека — изчезваше на третата или четвъртата година от съвместния живот. И от този момент нататък жената се чувства пренебрегната, мъжът се чувства роб на брака, а витриолът, горчилката, започва да руши всичко.

Хората говорят по-открито пред психиатър, отколкото пред свещеник, защото лекарят не ги заплашва с ада. През дългата си кариера на психиатър д-р Игор вече бе чул всичко, което имаха да му разкажат.

Разказваха му. Рядко го правеха . Дори след толкова много години в тази професия той още се питаше защо хората се страхуват да бъдат различни. Когато се опитваше да узнае причината, отговорът, който най-често получаваше, бе: „Съпругът ми ще си помисли, че съм проститутка.“ А когато пред него стоеше мъж, той винаги казваше: „Жена ми заслужава да се отнасям към нея с уважение.“

И обикновено разговорът приключваше дотук. Нямаше смисъл да обяснява, че хората имат различен сексуален облик, неповторим като отпечатъците от пръстите им: никой не искаше да повярва в това. Бе много рисковано да се държиш твърде свободно в леглото, особено когато се страхуваш, че партньорът ти все още е роб на предразсъдъците си.

„Няма да променя света — примири се той и помоли сестрата да извика вече бившата пациентка. — В дисертацията си поне мога да кажа това, което мисля.“

Едуард видя, че Вероника излезе от кабинета на д-р Игор и се запъти към стаята си. Изпита желание да й разкаже тайните си, да й разкрие душата си също така свободно и честно, както предишната нощ тя бе разкрила пред него тялото си.

Беше едно от най-тежките изпитания, през които бе преминал, откакто постъпи във „Вилет“ с диагноза шизофрения. Бе успял обаче да устои и сега беше доволен — въпреки че желанието му да се върне към външния свят започваше да го безпокои.

„Всички тук знаят, че момичето няма да изкара до края на седмицата. Безсмислено е.“

А може би точно затова би било добре да сподели с нея своята история. От три години разговаряше единствено с Мари и въпреки това не бе сигурен, че тя го разбира напълно. Като майка тя сигурно смяташе, че родителите му имат право, че му желаят само доброто, а виденията от рая са глупава юношеска мечта, съвсем чужда на реалния свят.

Видения от рая. Точно те го доведоха до ада, до безкрайните кавги със семейството му, до усещането за вина, толкова силно, че го бе лишило от способността му да реагира и го бе накарало да се приюти в един друг свят. Ако не беше Мари, той и сега щеше да живее в тази отделна действителност.

Но Мари се бе появила, грижила се бе за него и бе направила така, че той отново да се почувства обичан. Благодарение на нея Едуард все още можеше да разбира какво става около него.

Преди няколко дни едно момиче на неговата възраст бе седнало на пианото, за да изсвири Лунната соната. И без да знае дали са виновни музиката, момичето, луната или времето, което бе прекарал във „Вилет“, Едуард бе забелязал, че виденията от рая отново започват да го безпокоят.

Той я последва до стаята й, където един санитар му препречи пътя.

— Не можеш да влезеш тук, Едуард. Върни се в градината, разсъмва се и денят ще е хубав.

Вероника се обърна.

— Ще поспя малко — каза му тя. — Като се събудя, ще разговаряме.

Вероника не разбираше по какъв начин този младеж бе станал част от нейния свят — или по-точно от малкото, което бе останало от него. Сигурна беше, че Едуард разбира музиката й и се възхищава на таланта й; дори и да не можеше да изрече нито дума, очите му казваха всичко.

Както в този момент, пред вратата на стаята, когато говореха за неща, които тя не искаше да чуе.

Нежност. Любов.

„От това съжителствало с душевно болни и аз станах луда.“ Шизофрениците не изпитват такива чувства — или поне не към създания от този свят. Вероника почувства внезапно желание да се върне и да го целуне, но се въздържа; санитарят можеше да види и да каже на д-р Игор, а лекарят със сигурност нямаше да позволи на една жена, която целува шизофреници, да излезе от „Вилет“.