Паулу Коелю - Вероника решава да умре

Сети се за толкова лесното и просто упражнение, което бе научил от учителя, докато чакаше Вероника да се върне на пианото: да се концентрираш в една роза. Нима бе нужно нещо повече?

И въпреки това, след като бяха изпаднали в дълбока медитация, след като бяха стигнали така близко до виденията от рая, тези хора сега стояха тук и спореха, изтъкваха аргументи, критикуваха, развиваха теории.

Очите му срещнаха очите на Мари. Тя отклони поглед, но Едуард бе решил да сложи край на това положение; приближи се до нея и я хвана под ръка.

— Престани, Едуард!

Той би могъл да й каже: „Ела с мен!“ Но не искаше да го направи в присъствието на всички тези хора, които щяха да се изненадат от категоричния му тон. Затова предпочете да коленичи и да я моли с очи.

Мъжете и жените се разсмяха.

— Превърнала си се в светица за него. Мари — подхвърли някой. — Може би това е резултат от вчерашната медитация.

Но годините, които Едуард бе прекарал в мълчание, го бяха научили да говори с очите си; бе способен да концентрира цялата си енергия в тях. Така както бе абсолютно сигурен, че Вероника е усетила нежността и любовта му, знаеше също така, че Мари ще разбере отчаянието му, тъй като той много се нуждаеше от нея.

Тя се поколеба още малко. Накрая му помогна да се изправи и го хвана за ръка.

— Хайде да се поразходим — каза тя. — Нервен си.

Двамата пак излязоха в градината. След като се отдалечиха достатъчно, за да бъдат сигурни, че никой няма да чуе разговора им, Едуард наруши мълчанието.

— От години съм във „Вилет“ — каза той. — Престанах да позоря родителите си, отказах се от амбициите си, но виденията от рая продължават.

— Знам — отвърна Мари. — Вече много пъти сме разговаряли на тази тема. Знам и накъде биеш: дошъл е моментът да избягаш оттук.

Едуард погледна небето; дали и тя изпитваше същото?

— Този път е заради момичето — продължи Мари. — Виждали сме да умират във „Вилет“ много хора, и то винаги тогава, когато най-малко очакват, обикновено след като са се отказали от живота. А сега това се случва на едно младо, красиво, здраво момиче, при положение, че има толкова неща, които би могло да изживее. Вероника е единствената, която не би желала да остане завинаги във „Вилет“. И това ни кара да се запитаме: а ние? Какво търсим тук?

Той кимна в знак на съгласие.

— Снощи и аз самата се запитах какво правя в този санаториум. И стигнах до извода, че ще е много по-интересно да съм на площада, на „Трите моста“, на пазара срещу театъра, и да купувам ябълки, да говоря за времето… Вярно, ще трябва да се занимавам с вече позабравени неща — като например сметки, които трябва да бъдат плащани, проблеми със съседите, ироничните погледи на хора, които не ме разбират, самотата, капризите на децата… Но мисля, че това е част от живота, и ще платим много по-ниска цена, ако се преборим с тези дребни проблеми, отколкото ако не признаем, че ги има. Смятам днес да отида у бившия си мъж и да му кажа само „Благодаря!“. Какво мислиш?

— Нищо. Нима ще трябва и аз да отида у родителите си и да им кажа същото?

— Може би. Всъщност ние сами сме си виновни за това, което се случва през живота ни. Много хора са преминали през същите трудности, които изпитваме в момента, но са реагирали по различен начин. Ние търсим най-лесното: една различна действителност.

Едуард разбираше, че Мари е права.

— Възвърнах си желанието да живея, Едуард. И да извърша грешките, които винаги съм искала да извърша, но никога не съм се осмелявала. Да се боря с паниката, която може би пак ще се появи, но този път само ще ме измори, защото ще знам, че няма да умра, нито ще припадна. Мога да си намеря нови приятели и да ги науча да бъдат луди, за да бъдат мъдри. Ще им кажа да не се съобразяват с учебника по добро държание, а да открият собствения си живот, собствените си желания и приключения, и ДА ЖИВЕЯТ. Ще цитирам на католиците Еклезиаста, на мюсюлманите — Корана, на евреите — Тората, на атеистите — текстовете на Аристотел. Никога повече не искам да бъда адвокат, но мога да използвам опита си и да изнасям беседи за живота на мъже и жени, които са стигнали до истината за съществуването и чиито писания биха могли да бъдат събрани в една-единствена дума: „Живейте!“ Ако живееш, Бог ще живее с теб. Ако откажеш да поемеш риска. Той ще се върне на далечното Небе и ще бъде само тема за философски размишления. Всички знаят това, но никой не прави първата крачка. Може би от страх да не го вземат за луд. Но ние с теб, Едуард, поне от това не се страхуваме. Вече сме минали през „Вилет“.