Паулу Коелю - Вероника решава да умре

Едуард се озова лице в лице със санитаря. Това момиче го привличаше по-силно, отколкото мислеше, но трябваше да се владее. Ще поиска съвет от Мари, единствения човек, с когото споделяше тайните си. Тя сигурно щеше да му каже, че в случай като този неговото предполагаемо чувство — любовта — е опасно и излишно. Мари щеше да накара Едуард да се откаже от тези глупости и да стане отново нормален шизофреник (след което, развеселена, щеше да се засмее, защото в това изречение нямаше никакъв смисъл).

Присъедини се към другите пациенти в трапезарията, изяде това, което му сервираха, и излезе на задължителната разходка в градината. По време на „слънчевите бани“ ( и този ден температурата бе под нулата) той се опита да заговори Мари. Тя обаче имаше вид на човек, който иска да остане сам. Нямаше нужда да му го казва, Едуард познаваше достатъчно добре самотата, за да уважава това чувство.

Някакъв нов пациент се приближи до Едуард. Сигурно все още никого не познаваше.

— Господ наказа човечеството — говореше той. — Наказа го с чума. Аз обаче Го видях насън. Той поиска от мен да спася Словения.

Едуард се отдалечи, а мъжът закрещя:

— Мислиш, че съм луд ли? Прочети тогава Евангелието! Господ е изпратил Сина Си и сега Синът Му се връща за втори път.

Но Едуард не го слушаше. Гледаше планината и се питаше какво става с него. Защо искаше да излезе оттук, след като най-сетне бе намерил така жадуваното душевно спокойствие? Защо да рискува и да посрамва отново родителите си, след като всички семейни проблеми бяха решени? Развълнува се и започна да снове насам-натам, очаквайки Мари да излезе от мълчанието си и да разговарят, но тя изглеждаше по-далечна отвсякога.

Знаеше как може да избяга от „Вилет“ — колкото и строга да изглеждаше охраната, имаше много недостатъци. И то само защото веднъж постъпили в санаториума, хората нямаха никакво желание да се връщат към външния свят. Имаше една стена от западната страна, по която лесно би могъл да се изкачи, тъй като цялата бе в пукнатини; който успееше да я прескочи, се озоваваше в някакво поле и след пет минути ходене в посока на север щеше да излезе на пътя за Хърватия. Войната вече бе свършила, границите не бяха така строго охранявани както преди; с повече късмет за шест часа можеше да се стигне до Белград.

Едуард многократно бе поемал по този път, но винаги се бе връщал обратно, защото не откриваше никакъв знак, който да го накара да върви напред. Сега нещата бяха различни: знакът най-сетне се бе появил под формата на момиче със зелени очи, кестеняви коси и изплашения вид на човек, който си въобразява, че знае какво иска.

Едуард се подвуоми дали да не отиде право при стената, да избяга от „Вилет“ и никога повече да не го видят в Словения. Но момичето спеше, а той трябваше поне да се сбогува с нея.

След като слънчевите бани приключиха, членовете на Братството се събраха в салона и Едуард се присъедини към тях.

— Какво прави тук този луд? — попита най-възрастният от групата.

— Остави го — каза Мари. — Ние също сме луди.

Всички се засмяха и започнаха да обсъждат вчерашната беседа. Основният въпрос бе: дали наистина трансът на суфи е достатъчен, за да преобрази света? Изказани бяха разни теории, предложения, противоположни идеи, критики към учителя, начини да бъде приложено и усъвършенствано онова, което е било изпробвано през вековете.

На Едуард му бяха омръзнали такива спорове. Затварят се хората в някаква лудница и започват да спасяват света, без да се излагат на какъвто и да било риск, защото знаят, че вън от лудницата всички ще им се смеят, дори и те да имат съвсем конкретни идеи. Всеки един от присъстващите имаше специална теория за всичко и вярваше, че само неговата истина е от значение. Прекарваха дни, нощи, седмици, години в разговори, без никога да приемат единствената реалност, която стои зад всяка идея: добра или лоша, идеята съществува само тогава, когато някой се опита да я приложи на практика.

Какво означава трансът на суфи? Какво означава Господ? Какво означава спасение, щом като светът трябва да бъде спасен? Нищо. Ако всички тук — а също и вън от „Вилет“ — живееха собствения си живот и оставеха другите да правят същото. Господ би бил във всеки миг, във всяко синапено зърно, в късчето от облак, който се появява и в следващия момент изчезва. Господ е тук, ала хората са убедени, че трябва да продължават да Го търсят, защото им се струва прекалено просто да приемат, че животът е подчинен на вярата.