Харлан Коубън - Дръж се здраво

— Защо? — попита я той.

— И аз не знам.

Рон кимна. Влезе и се приведе над нея. За миг й се стори, че се кани да я прегърне и тялото й се вдърви. Той я усети, примига, после се изправи.

— Излизам — каза.

Обърна се и излезе. Бетси пак извади телефона от джоба си. Включи зареждащото устройство, после включи и телефона. Сви се пак като в утроба и отново заплака. Спомни си как и синът й лежеше в тази поза — и това ли беше по наследство? — на онзи студен, твърд покрив.

Провери списъка на последните му разговори. Нямаше нищо ново. И преди го беше правила, но не и през последните няколко седмици. През онази нощ Спенсър бе звънял три пъти на Адам Бай. Бе разговарял с него само час преди да пусне прощалния си текст. Този разговор бе траял само една минута. Адам бе казал, че линията била лоша и нищо не разбрал от думите на Спенсър. Дали пък не ме излъга? — помисли си тя сега.

Полицаите бяха намерили мобифона на покрива до тялото на Спенсър.

Сега тя го държеше. Затвори очи. Бе полузаспала, в онази пресечна точка между съня и будното състояние, когато чу звън. Първата й мисъл бе, че е мобифонът на Спенсър, но после осъзна, че е домашният им телефон.

Бетси искаше да го остави да включи на гласова поща, но после й мина през ум, че може да е Тиа Бай. Успя да се отлепи от пода. В стаята на Спенсър имаше дериват. Погледна номера на повиквателя. Не й беше познат.

— Ало?

Мълчание.

— Ало?

А от другата страна момчешки глас през сълзи изрече:

— Видях те с мама на покрива.

Бетси се стресна.

— Адам?

— Страшно ми е мъчно, мисис Хил.

— Откъде се обаждаш?

— От уличен автомат.

— Къде?

Още хлипове.

— Адам?

— Ние със Спенсър се срещахме във вашия заден двор. В онази горичка, където бяха двете люлки. Знаете ли ги?

— Да.

— Мога да те чакам там.

— Окей. Кога?

— Ние със Спенсър харесвахме това място, защото оттам се виждаше кой идва и кой си отива. Така че, ако кажеш някому, ще го видя. Обещай ми, че няма да кажеш.

— Обещавам. Кога?

— След един час.

— Окей.

— Мисис Хил?

— Кажи.

— Онова, което стана със Спенсър — рече Адам. — Аз бях виновен.

Още щом минаха последната пряка, Майк и Тиа съзряха мъжа с дългата коса и мръсните нокти да крачи по тревата пред дома им.

— Това не е ли Брет от твоята служба?

Тиа кимна.

— Помолих го да провери оня имейл, за партито у Хъф.

Свърнаха в алеята към гаража. Сюзън и Данте Лоримън също бяха навън. Данте им махна. Майк му отвърна. Погледна към Сюзън. Тя вдигна насила ръка, после тръгна да се прибира. Майк пак махна, — след което извърна поглед. Сега не му беше до любезности.

Мобифонът му иззвъня, Погледна номера и се намръщи.

— Кой е? — попита Тиа.

— Айлийн. Федералните и нея са разпитвали. Трябва да се обадя.

Тиа кимна:

— Аз отивам да говоря с Брет.

Излезе от колата. Брет продължаваше да крачи напред-назад и да води развълнуван разговор със себе си. Тя му викна и спря.

— Някой е решил да те побърка, Тиа — каза Брет.

— Как така?

— За да съм сигурен, трябва първо да видя компютъра на Адам.

На Тиа й идваше да му зададе още куп въпроси, но така щеше само да изгуби време. Отвори и пусна Брет да влезе. Знаеше откъде да мине.

— Казала ли си някому за програмата, която ви инсталирах?

— За програмата за следене? Не. До снощи, имам предвид. Тогава се наложи да обясняваме на полицията и прочее.

— А преди това? Някой друг знаеше ли за нея?

— Не. Ние с Майк не се гордеем особено с това, което направихме. Чакай, и приятелят ни Моу знае всъщност.

— Кой?

— Ами той е почти кръстник на Адам. Но Моу никога не би сторил зло на сина ни.

Брет сви рамене. Влезли бяха в стаята на Адам. Компютърът си стоеше включен. Брет седна и зачука по клавиатурата. Отвори пощенската кутия на Адам и пусна някаква програма. По екрана минаваха разни символи. Тиа гледаше без нищо да разбира.

— Какво търсиш?

Той затъкна провисналата си коса зад ушите и се загледа в екрана.

— Чакай. Онзи имейл, за който ме пита, нали каза, че бил изтрит? Чудех се дали пък няма някъде някоя функция за изпращане на съобщението след определено време, но не открих и тогава… — Спря насред дума. — Чакай… Окей, ето го.

— Ето го кое?

— Нещо крайно необичайно, само това мога да кажа. Ти твърдиш, че Адам не си е бил у дома, когато се е получил имейлът. От друга страна, знаем, че имейлът е бил прочетен на неговия компютър, нали така?

— Да.

— Имаш ли представа кой е можел да бъде?