Харлан Коубън - Дръж се здраво

Ясмин тръгна нагоре по стълбите. Приятелката й остана в стаята. Мюз по принцип би предпочела да разпита Ясмин насаме, но приятелката й сякаш й действаше успокояващо.

— Как каза, че се казваш? — попита Мюз.

— Джил Бай.

— А виждала ли си някога майката на Ясмин?

— Да, един-два пъти.

— Струваш ми се разтревожена.

Джил направи кисела физиономия.

— Защо да не съм? Ти си от полицията и питаш за майката на приятелката ми.

Деца.

Ясмин изприпка надолу по стълбите с лист в ръка.

— Заповядай.

Здрасти. Заминавам за няколко седмици за Лос Анджелис. Ще се обадя щом се върна.

Ясно, каза си наум Мюз. Нищо чудно, че никой не се е оплакал от липсата на Джейн Доу. Колко просто е само. Живее сама във Флорида. При нейния стил на живот и при наличието на подобен мейл могат да минат месеци, ако не и повече, докато някому му хрумне, че може да й се е случило нещо лошо.

— Върши ли работа? — попита Ясмин.

— Да. Много съм ти благодарна.

Сълзи напряха в очите на Ясмин.

— Тя си е моята майка, нали разбираш?

— Напълно.

— Тя си ме обича. — Ясмин се разрида. Мюз понечи да я прегърне, но момичето я възпря с вдигната ръка. — Тя просто не знае как да е майка. Но се старае. И все не й се удава.

— Разбирам те. Нищо лошо не искам да кажа за нея.

— Кажи ми какво е станало, тогава? Моля ти се.

— Не мога — отвърна Мюз.

— Но е нещо лошо, нали? Поне това можеш да ми кажеш. Лошо ли е?

На Мюз й се щеше да е откровена с момичето, но нито времето, нито мястото бе подходящо.

— Татко ти скоро ще е тук. А аз трябва да се връщам на работа.

— Успокой се — каза Наш.

Джо Луистън се изправи без видимо усилие. Учителите сигурно владеят това движение — помисли си Наш.

— Съжалявам. Не биваше да те замесвам.

— Правилно постъпи, като ми се обади.

Наш огледа едновремешния си шурей. Мислеше за него като за „едновремешен“, а не „бивш“ — „бивш“ се казваше при развод. Касандра Луистън, обожаваната от него Касандра, бе израснала с петима братя. Джо Луистън бе най-малкият и най-любимият й от всички. Касандра бе преживяла особено тежко убийството на най-големия, Къртис, преди малко повече от десет години. Плакала бе с дни наред, отказваше да стане от леглото, та макар Наш да съзнаваше липсата на логика в подобни мисли, понякога се питаше дали пък точно тази мъка не й бе докарала болестта? Възможно ли бе имунната й система да е отслабнала заради скръбта? А ако животоизсмукващите клетки на рака са у всеки от нас и само да чакат да смъкнем гарда, че да преминат в тотална атака?

— Обещавам ти да намеря онзи, който е убил Къртис — бе казал Наш на любимата си.

Но не бе изпълнил обещанието си, макар това да нямаше никакво значение за Касандра. Тя не търсеше отмъщение. Страдаше единствено от отсъствието на брат си. Затова й се бе заклел още тогава да не позволи на болката, да се върне. Да защитава онези, които тя обичаше. Да е неотлъчно до тях.

Повторил й бе клетвата си до смъртното й легло.

Това сякаш я поуспокои.

— Нали няма да ги зарежеш? — попита го тя.

— Няма.

— И те ще са винаги с теб.

Той бе замълчал.

Джо пристъпи към него. Наш огледа класната стая. Промените от времето, когато самият той бе ученик, не бяха кой знае колко големи. Пак имаше написани на ръка правила за поведение, ръкописни двойки от букви — главни и малки. Цветни петна накъдето и да се обърнеш. На въже за простор се сушаха наскоро завършени картини.

— Случи се и още нещо — каза Джо.

— Кажи.

— Гай Новак непрестанно минава с колата си покрай нас. Забавя ход и не извръща очи. Сякаш иска да сплаши Доли и Али.

— Откога това?

— Вече ще стане една седмица.

— Защо не си ми казал досега?

— Не му обръщах внимание. Мислех, че ще престане.

Наш затвори очи.

— Сбъркахме още от самото начало.

— Какво искаш да кажеш?

Всъщност нямаше нужда да му се обяснява. Доли Луистън и досега получаваше онези имейли. А това можеше да означава само едно: не ги е пращала Мариан, макар след всичките мъчения да бе признала, че е тя.

Пращал ги е Гай Новак.

Спомни си за обещанието, което бе дал на Касандра. Ясно му бе какво следва да направи при създалата се ситуация.

— Голям глупак съм — каза Джо Луистън.

— Чуй ме, Джо.

Имаше адски уплашен вид. Добре че Касандра не можеше да види малкото си братче в това му състояние, помисли си Наш. Сети се как изглеждаше Касандра към края. Опадала коса. Прежълтяла кожа. Отворени рани по темето и лицето. Не можеше вече да задържа. Понякога болките й ставаха непоносими, но тя бе изкопчила от него обещанието да не се меси. Устните й се свиваха, очите й се изблещваха, а отвътре сякаш я разкъсваха железни орлови нокти. Накрая устата й се разрани отвътре, та не можеше и да приказва. Наш седеше до нея, гледаше я и усещаше нарастващата ярост.