Харлан Коубън - Дръж се здраво

— Всичко ще се оправи, Джо.

— Какво смяташ да предприемеш?

— Ти просто не се тревожи, Окей? Всичко ще е наред. Обещавам ти.

Бетси Хил чакаше Адам в малката горичка зад дома им.

Обраслото с шубрак място попадаше в имота им, но така и не си бяха направили труда да го почистят. Преди няколко години бе станало дума с Рон да го разчистят и на мястото да направят плувен басейн, но разноските се бяха оказали непосилни, а и близнаците бяха още малки. Така си и останаха нещата. Когато Спенсър стана на девет, Рон му построи тук нещо като крепост. Деца се събираха да си играят. Имаше и една стара люлка, изписана от каталога на „Сиърс“. Всичко това си стоеше занемарено от години, макар Бетси да съзираше тук-таме някой ръждясал гвоздей или парче тръба.

След някоя и друга година Спенсър започна да се събира на същото място с приятели. Веднъж Бетси бе намерила празни бутилки от бира. Опитала се бе да повдигне въпроса пред Спенсър, но колчем подемаше този разговор, той се отдръпваше все повече в себе си. Какво толкова — тийнейджър пил бира. Голяма работа!

— Мисис Хил?

Извърна се и видя Адам. Бе дошъл от обратната страна, откъм задния двор на Кадисънови.

— Божичко, какво са ти направили? — възкликна тя.

На мръсното му лице имаше оток. Ръката му бе увита с купища бинт. Ризата му бе съдрана.

— Нищо ми няма.

Бетси бе решила да го послуша и не се беше обадила на родителите му. Страх я бе да не изпусне удалата й се възможност. Дори и да бе сбъркала, какво значение можеше да има след всички грешни решения, които бе вземала през изминалите няколко месеца? Въпреки това първите й думи бяха:

— Родителите ти са страшно разтревожени.

— Знам.

— Какво е станало, Адам? Къде беше досега?

Той поклати глава. Начинът, по който го направи, й напомни за баща му. Колкото повече растат, толкова по-често се наблюдава подобно нещо — не само заприличват на бащите си, но и възприемат същите маниери. Адам се бе източил по-високо от баща си, беше станал почти мъж.

— Предполагам, че снимката е качена на онзи сайт от доста време — каза Адам. — Аз не го посещавам.

— Наистина ли?

— Никога.

— А защо, ако мога да попитам?

— За мен няма нищо общо със Спенсър. Разбирате ли? Дори не познавам момичетата, които са създали страницата. Достатъчно други неща ми напомнят за него. Затова и не я гледам.

— Знаеш ли кой е направил снимката?

— Мисля, че беше ДиДжей Хъф. Не съм сигурен, много съм далеч. Гледам настрани. Но ДиДжей е качил доста снимки на този сайт. Сигурно ги е качил наведнъж, а аз дори не съзнавах, че е я е направил точно през онази нощ.

— Какво точно се случи, Адам?

Адам се разплака. А само секунди преди това тя го бе възприела като почти мъж. Мъжът изчезна и пред нея отново стоеше момчето.

— Сбихме се.

Бетси стоеше неподвижно. Бяха на около два метра един от друг, но тя направо чувстваше как кръвта шурти по вените му.

— Оттам му е охлузването на лицето — каза Адам.

— Ти ли го удари?

Адам кимна.

— Но вие бяхте приятели? Какво ви накара да се сбиете?

— Пиехме и се друсахме. Стана спор за едно момиче. Изтървахме нервите си. Сбутахме се, после той посегна да ме удари с юмрук. Приведох се и го ударих по лицето.

— За някакво момиче?

Адам сведе очи.

— Кой друг беше там? — попита тя.

— Няма значение — поклати глава Адам.

— За мен има.

— Защо? Нали аз се сбих с него.

Бетси се опита да си представи случилото се. Синът й, красавецът, е изживявал последния си ден на тази земя, а най-добрият му приятел го ударил по лицето. Насили се да запази гласа си спокоен, но не успя.

— Нищо не разбирам. Къде бяхте?

— Трябваше да ходим до Бронкс. Там има едно място, където момчета и момичета на нашата възраст могат да се веселят.

— В Бронкс?

— Но се сбихме със Спенсър преди да тръгнем. Ударих го и го нарекох какво ли не. Бях откачил. После той избяга. Трябваше да тръгна след него. Но не го направих. Оставих го. Трябваше да се сетя какво е намислил.

Бетси Хил стоеше като вкочанена. Сети се за думите на Рон, че никой не е карал сина им да краде хапчета и водка от дома им.

Все си задаваше въпроса: „Кой уби детето ми?“ Но отговорът й бе известен.

Още от самото начало. Мъчила се бе да си обясни необяснимото и сигурно щеше да успее, но обикновено човешкото поведение е далеч по-сложно. Случва се двама братя да бъдат отгледани по един и същ начин и единият да израсте възпитан и добър, а от другия да излезе убиец. Някой може да каже, че природата в крайна сметка е надвила над средата, но и това невинаги е обяснението — животът понякога се променя под влиянието на някое случайно събитие, нещо във вятъра, нещо съвсем незначително, което обърква химията на конкретния човешки мозък, а след трагедията търсим обяснение, донякъде го намираме, но то си остава теоретизиране след събитието.