Харлан Коубън - Дръж се здраво

Най-сетне дадоха думата и на Нийл Кордоба. Светкавиците на фотоапаратите го стреснаха, както винаги се случва на застаналите за пръв път пред тях. Кордоба запримигва ситно. Но изглеждаше успокоен, куражлия. Обясни на всички колко е обичал жена си, как тя била прекрасна майка и ако някой има някаква информация, моля да се обади на изписания отдолу на екрана номер.

— Пс-с-т.

Мюз се извърна. Франк Тремънт й махна да се приближи.

— Вече има резултат — каза.

— Толкова бързо?

— Обади се една вдовица, която навремето била женена за полицай от Хотърн. Твърди, че жената от охранителната камера живеела сама на долния етаж. Била чужденка и се казвала Пиетра.

На излизане от училище Джо Луистън провери пощата си в канцеларията.

Още една листовка, но този път придружена от лична молба от семейство Лоримън да им помогне да намерят донор за сина им Лукас. Джо не познаваше децата на семейството, но често бе виждал майката в училище. Мъжете учители може и да не си го признават, но и те забелязват хубавите майки. А Сюзън Лоримън бе една от тях.

Листовката — третата, която бе получил досега — съобщаваше, че идния петък училището щяло да бъде посетено от „професионален медик“, който щял да взема кръвни проби.

Молим ви, послушайте сърцето си и ни помогнете да спасим живота на Лукас…

Джо се почувства отвратително. Лоримънови се бореха с всички сили за живота на своето дете. Мисис Лоримън му бе пратила и имейл с подобна молба: „Знам, че не сте преподавали на децата ни, но цялото училище ви възприема като водеща фигура“, та през ума на Джо мина егоистичната мисъл — тъй като всеки човек е и егоист, — че това щеше да му даде възможност да подобри позициите си след разправията с XY-Ясмин, или поне щеше да успокои съвестта му. Представи си какво щеше да му е, ако собствената му Али лежеше в някоя болница на системи и страдаше. Тази мисъл следваше да му подскаже от какъв мащаб бяха собствените му проблеми, но не се получи. Винаги има някой, който е по-зле от теб. Но това никога никому не бе донесло утешение.

Докато шофираше, се замисли и за Наш. Джо разчиташе на Наш повече, отколкото на който и да е от тримата си живи братя. Отначало Наш и Каси му се бяха сторили изключително неподходяща двойка, но откакто се събраха, се бяха превърнали в едно цяло. Беше чувал за подобни случаи, но нито преди, нито след това не срещна друг. Бог му бе свидетел, че те с Доли не бяха такава двойка.

Колкото и банално да звучеше, Каси и Наш наистина бяха двама, слели се в едно.

Да се каже, че смъртта на Каси го съсипа, бе слабо. Човек просто не си представя, че подобни неща могат да му се случат. Дори след като диагнозата е поставена. Дори след като е наблюдавал ужасяващите начални прояви на болестта. През цялото време не го напускаше вярата, че Каси все някак си ще оцелее. Когато смъртта настъпи, очакваше да е по-подготвен. И все пак шокът бе страхотен.

Джо забеляза, че Наш се промени повече от всеки друг член на семейството им. Сигурно, когато по принуда от двамата трябва да стане пак едно, нещо неминуемо поддава. И понеже онези, за които на Наш му пукаше, бяха толкова малко, Джо намираше нещо неочаквано успокоително в студенината му. Външно грижовните хора се преструват, че на тях всеки може да разчита, но когато ножът опре до кокала, както сега, човек има нужда да се облегне на силен приятел, който взема присърце единствено неговите интереси и безопасност, без да го е еня за това, кое е правилно и кое — не.

А Наш бе точно такъв приятел.

— Обещах на Касандра да те пазя — бе му казал Наш след погребението.

Ако го беше чул от друг, подобно изказване щеше да го накара да се чувства неловко или неприятно, но когато ставаше дума за Наш, Джо знаеше, че онзи говори истината и ще стори всичко, което е по почти свръхестествените му сили, за да удържи на думата си. Беше страшно, но и ободряващо, а за човек като Джо — неатлетичният син, пренебрегван от вечно недоволния баща — това означаваше много.

Влизайки вкъщи, завари Доли на компютъра. На лицето й имаше странно изражение и Джо усети как нещо го бодна под лъжичката.

— Къде беше досега? — попита Доли.

— В училище.

— Защо?

— Имах да наваксвам малко с работата.

— Имейлът ми още не работи.

— Ще му хвърля един поглед.

— Искаш ли чай? — изправи се Доли.

— Много добре ще ми се отрази. Благодаря ти.

Тя го целуна по бузата. Джо седна пред компютъра. Изчака я да излезе от стаята, после понечи да влезе в пощенската си кутия. Но нещо на началната му страница привлече погледа му.