Джеймс Чейс - Чук, чук! Кой е там?

— Седни. Искам да говоря с теб.

Джони видя, как отидоха до бамбуковите столове и седнаха един до друг. Пристъпи напред, така че сега стоеше в сянката на три фута от тях и можеше да ги чува през отворения прозорец.

— Мислих за това — каза Скот. — Тоя изчезнал човек се казва Джони Бианда. Нашият наемател се нарича Джони Бианко. Доколкото знаем, той си е загубил паметта, така че си въобразява, че е Бианко, а не Бианда. Колкото повече гледам снимката, особено след като му нарисувах брадата, толкова по-сигурен съм, че това е човекът, когото търсят. Десет хиляди долара! Представи си само! Какво мислиш?

Джони затаи дъх. Думите й щяха да му покажат дали може да й има доверие.

— Не се държи като човек, който си е загубил паметта. — Гласът на Фрида беше спокоен. — Говорихме този следобед. Той ми разказа как е събирал наеми. Не… Гладна кокошка просо сънува.

— Да речем, че се обадя на тези хора — Дайсън и Дайсън? Какво лошо има? Могат да пратят някого да погледне. Вероятно ще им се обадят десетки хора, така че какво губим? Може да ударим печалбата.

— И ако го направим… Какво ще стане?

— Десет хиляди долара! Искаш да ме оставиш, нали така? Всичко ти е писнало, нали?

— Да.

— Отлично. Значи давам ти две хиляди долара, с останалите купувам още три камиона — и ето ме в бизнеса. Утре ще се обадя от Ричвил на онези хора. Ако нямаме късмет, ще е жалко, но ако имаме…

Сега сърцето на Джони биеше толкова силно, че се изплаши да не го усетят.

— Нека първо се уверим — рече Фрида. — Утре ще го изпратя за риба и докато е в езерото ще претърся нещата му. Онова нещо там — медальонът на свети Христофор… Може и да има такъв медальон. Ако го намерим, ще сме сигурни, че е той.

— Защо все пак да не се обадя утре? Те само ще го погледнат.

Последва пауза, после тя рече:

— Къде ти е умът? Ако наистина сме сигурни, че е той, можем да поискаме повече… Можем да поискаме петнадесет хиляди: пет за мен и десет за теб.

— Не бях се сетил за това. Аха… Но няма да получиш пет, бебче. Ще вземеш четири.

— Ами добре. Получавам четири.

Скот се изправи.

— Провери му багажа. Представяш ли си! Петнадесет хиляди долара!

Джони безшумно се прибра в стаята си, затвори вратата и легна на кревата.

Значи можеше да й има доверие! Умна беше! Спечели един ден… И после какво?

Не можа да мигне цялата нощ.

Карло Танца пристигна в офиса на Масино, затвори вратата с ритник и отпусна тежкото си тяло в едно кресло.

— Наистина си отворихме работа с тази обява! — възкликна той. — Триста четиридесет и девет телефонни обаждания досега. Дайсън се е побъркал. Всяко обаждане трябва да се проверява!

Масино се облещи насреща му.

— Тази блестяща идея беше твоя.

— Идеята е добра, но откъде можех да знам, че толкова много копелета приличат на това копеле? Е, добре, така да бъде, ще ги проверим, но ще ни отнеме време.

— Твоя си работа — отвърна Масино. — Аз плащам… Ти изпълняваш. Знам само едно — ако парите са в някой от боксовете отсреща, тоя кучи син никога няма да ги вземе… Това е нещо, в което съм дяволски сигурен!

Едва беше заглъхнал шумът от камиона, когато вратата на спалнята му се отвори и Джони видя Фрида да влиза.

В полумрака на развиделяващия се ден тя се стори на Джони най-желаната жена на света, но сега не беше време за любов.

Тя седна на леглото му.

— Скот говори с мен снощи — рече.

— Знам. Чух всичко — отвърна Джони и я улови за ръцете. — Хитро го метна, но като се върне довечера… Какво ще стане?

— Ще му кажа, че не си човекът, за когото те мисли, и че съм сигурна в това. Ще му кажа, че съм видяла шофьорската ти книжка и на нея е написано Бианко. Че няма и никакъв медальон на свети Христофор.

Джони поклати глава.

— Това няма да го спре. Алчен е за пари. Както рече — какво ще загуби, освен парите за едно телефонно обаждане?

— Тогава да се махаме оттук — предложи Фрида. — Да вземем парите и да изчезнем. Знам къде в селото мога да наема кола. Ще отидем в Ийст Сити, ще вземем парите и след това ще заминем на север. Какво ще кажеш?

Той се отпусна на възглавницата: възхищаваше се на незнанието й за мрежата, която се затягаше около него.

— Ех, ако беше толкова просто — обади се той.

— Но те не ме познават! — възрази Фрида нетърпеливо. — Къде си скрил парите? Защо да не мога да ги взема, докато ти чакаш някъде?

— Ийст Сити гъмжи от хора на Масино. Всеки от тях е получил описание на чантите, в които са парите. Два вехти червени сака с черни кожени дръжки — рече Джони. — Видят ли някой да носи две такива чанти, този човек няма да живее и пет минути.