Джеймс Чейс - Чук, чук! Кой е там?

Джони и Фрида размениха бързи погледи, докато Скот разтваряше вестника пред Джони.

— Какво мислиш за това… Десет хиляди долара!

Джони се престори, че чете текста, сви рамене и посегна за цигара.

— Странно нещо — продължи Скот. — Като те погледнах преди малко, изведнъж ми се стори, че приличаш на човека от тази снимка. Запитах се дали пък не ти е по-малък брат.

— Никога не съм имал брат — повтори Джони.

Скот подаде вестника на Фрида.

— Не мислиш ли, че този момък прилича на Джони?

Фрида погледна снимката.

— Може би. — Гласът й беше нехаен. — Но Джони все пак не е портрет, нали? — И като стана, тя започна да прибира чиниите. Джони й помагаше, докато Скот продължаваше да се взира в снимката.

В кухнята Фрида започна да мие съдовете, а Джони ги бършеше. Не говореха, но усещаха напрежение.

Когато се върнаха във всекидневната, намериха Скот все още вторачен в обявата, Фрида излезе на палубата, а когато Джони стана да я последва, Скот каза:

— Доста странна обява, нали?

Джони спря и се върна на масата. Седна до Ед.

— Така е.

— Според теб, що за идея да предлагат десет хиляди долара за момче, което си е загубило паметта?

— Смятам, че са богати родители, които много искат да го намерят.

Скот изучаваше снимката.

— Не изглежда да е син на богати родители, нали? — Той хвърли поглед към Джони. — По-скоро е от беднотията… като теб и мен.

— Може и така да е.

— Десет хиляди долара! Ако имах тези пари, щях да си купя още три камиона и щях наистина да бъда в бизнеса. — Лицето на Скот светна. — Да се намерят шофьори е лесно, но да се сдобиеш с капитал за камионите е друго нещо.

— Мислил ли си някога да удвоиш оборота, без да купуваш нови камиони? — попита Джони, нетърпелив да отклони вниманието му от обявата.

— Как?

— Караш каси със скариди в Ричвил… Нали така?

— Е, и?

— Но се връщаш празен. Не можеш ли да вземеш товар от Ричвил, за да го докараш в Ню Саймара?

— Смяташ ли, че не съм мислил за това? — отвърна Скот презрително. — Излез и помириши камиона. Смърди на скариди. Никой не иска превоз, който ще смърди толкова лошо. Опитвах, а освен това в Ричвил няма нищо, от което да имат нужда в Ню Саймара.

— Това е само идея. — Джони стана. — Предавам се. До утре.

Скот кимна.

Джони го остави все така вторачен в обявата.

Легнал в тесния си креват, загледан в луната и потънал в мисли, Джони не можеше да заспи. Мислеше за Фрида. Да предположи, че й повярва. Тя безпрепятствено можеше да отиде до автогара „Грейхаунд“ и да вземе парите. Но можеше ли да й има доверие? След това мисълта му се прехвърли към Скот. Беше ли успял да го убеди, че няма нищо общо с обявата?

Затвори очи, като се опитваше насила да заспи. След това застана нащрек: чу, че Фрида влиза в стаята си. Каква жена само! Мислите му се завъртяха около трите пъти, когато се любиха, и изпита силно желание да стане от леглото, да отиде в нейната стая и да я има отново. И в този момент слаб звук го накара да настръхне. Вратата му бавно се заотваря. Остана да лежи неподвижно, ала ръката му под възглавницата напипа пистолета.

Лунната светлина, която влизаше през прозореца, падаше право върху вратата и през полупритворените си клепачи видя Скот, който се взираше в него през открехнатата врата.

Джони леко изхърка, наблюдавайки Скот, който стоеше неподвижно и се ослушваше. Джони отново изхърка, после вратата тихо се затвори.

Какво означаваше това? — питаше се той, сега напълно буден. Ослуша се и чу, че вратата на Фрида се отваря.

— Ела на палубата. — Шепотът на Скот долетя съвсем отчетливо до Джони. — Не ми възразявай… Той спи.

Джони чакаше. Чу леки движения, после настъпи тишина. Измъкна се от леглото, отвори вратата и се взря в осветената от луната всекидневна. През прозореца зърна Скот и Фрида. Бяха излезли на палубата. Движейки се тихо като привидение, той се промъкна във всекидневната и чу Скот да казва:

— Погледни това!

В ръката му имаше електрическо фенерче и беше насочил светлината към къс хартия. Джони разбра, че това е обявата. Приближи се още повече.

— Виждаш ли? — настоя Скот, а гласът му беше тих и възбуден. — Нарисувал съм му брада. Това е Джони!

— Какви ги приказваш? — Фрида също говореше шепнешком, но Джони ясно чуваше всичко. — Този мъж е с двадесет години по-млад.

— Снимката може да е стара.

Те стояха един до друг до парапета на палубата. Скот беше с пижама, Фрида — с къса нощница. Джони виждаше дългите й крака през тънката, осветена от луната материя.